— Исках само да си поговорим — предпазливо поясни Сейер. — Не търся нещо конкретно. Значи Ани е идвала у вас да наглежда Ескил?
— Няколко пъти седмично — уточни тя. — Нямаше желаещи да го гледат, той не беше лесен характер. Останалите бавачки предпочитаха други деца. Но сигурно вече сте чували това.
— Е, споменаха ми — излъга той.
— Беше плашещо активен, на границата с ненормалното. Май се нарича хиперактивен. Нали се сещате — ту превъзбуден, ту потиснат, никога не беше спокоен — засмя се тя безпомощно. — Никак не ми е лесно да го призная. Дано ме разбирате. С две думи, Ескил беше трудно дете. Ани беше от малцината, които се справяха добре с него.
Млъкна и се позамисли.
— Тя идваше доста често. С Хенинг бяхме страшно изморени и когато Ани се появеше на вратата и заявеше с усмивка желание да го гледа, за нас това бе истинска благодат. Давахме им пари, за да слязат до центъра и да си купят нещо по пътя: сладки, сладолед, каквото поискат. Обикновено ги нямаше час-два. Според мен Ани дори не бързаше да се връщат. Понякога вземаха автобуса до града и оставаха там цял ден, качваха се на влакчето на площада. Тогава работех нощна смяна в болницата и често се налагаше да спя през деня. Помощта на Ани беше добре дошло разнообразие за всички ни. Е, имаме и по-голям син, Магне, но той беше прекалено голям да бута детската количка. Или поне не изразяваше желание. Разминаваше му се, нали е момче.
Отново се усмихна и промени позата си. При всяко нейно движение той усещаше лекия полъх на ванилия из стаята. През цялото време тя поглеждаше към вратата, но не се появи никой. Погледът й сновеше навсякъде освен по лицето на Сейер; летеше като затворена натясно птица над рафтовете с прежда, по масата, из помещението.
— На колко години почина Ескил? — поинтересува се Сейер.
— На двайсет и седем месеца — прошепна тя.
И в този миг главата й се разтресе.
— Ани ли го гледаше, когато се случи нещастието?
Тя вдигна очи.
— За бога, не. Тъкмо щях да ви кажа, слава богу, че не беше така. Би било ужасно. И без това на бедната Ани й беше толкова тежко, макар и да не носеше отговорност за случилото се.
Настъпи нова пауза. Сейер дишаше възможно най-леко и подзе отново:
— Но… какво точно се случи при инцидента?
— Мислех, че сте говорили с Хенинг — изненада се тя.
— Да — излъга той. — Но не сме обсъждали подробности.
— Задави се с храна. Аз лежах на втория етаж, а в банята Хенинг се бръснел с електрическата машинка и не чул нищо. Но Ескил фактически не е извикал, защото в гърлото му имало храна. Бяхме го вързали с ремък за столчето — прошепна тя. — От онези, дето се слагат на децата в тази възраст и чието предназначение всъщност е да ги предпазват. Ядял си е закуската.
— Знам ги тези столчета. Имам дете и внуче — побърза да я осведоми той.
Тя преглътна и продължи.
— Хенинг го намерил увиснал на ремъка с посиняло лице. Линейката пристигна чак след двайсет минути и когато дойдоха, вече нямаше никаква надежда.
— От Централната болница ли пристигнаха?
— Да.
Сейер погледна към магазина и забеляза жена пред витрината — възхищаваше се на жилетка, изложена от госпожа Юнас.
— Значи се е случило сутринта?
— Рано сутринта — прошепна тя. — На седми ноември.
— И през това време вие сте спели, така ли?
Неочаквано тя впи в него прямия си поглед.
— Мислех, че сте дошли да говорим за Ани?
— Ще се радвам да ми разкажете нещо за нея — побърза да я увери той. Усети бодеж под ризата си.
Тя обаче млъкна. Поизправи се на стола и скръсти ръце.
— Разговаряли сте с всички обитатели на улица „Кристал“, предполагам?
— Да.
— Значи сигурно вече знаете всичко?
— Да, в общи линии. Интересува ме обаче реакцията на Ани след случилото се със сина ви — откровено призна той. — Не разбирам защо е реагирала толкова болезнено.