— Виж какво намерих в бараката, Халвур!
Нещо тупна върху пода. Халвур погледна към баба си.
— Стара ученическа раница — поясни тя. — С учебници. Много забавно е човек да си види старите книги. Не знаех, че си ги пазиш.
Халвур направи две крачки към нея и се стъписа. От закопчалката на раницата висеше отварачка с реклама на кока-кола.
— Това е раницата на Ани — прошепна той.
Около ципа на раницата се бяха образували петънца от мастило, изтекло от химикалка.
— Да не би Ани да си е забравила раницата тук?
— Да — бързо отвърна Халвур. — Засега ще я оставя в стаята си, а по някое време ще я занеса на Еди.
Баба му го погледна и набръчканото й лице придоби изплашено изражение. От полумрака в коридора се появи позната фигура. Халвур усети как сърцето му замря, вцепени се и остана като закован на мястото си с раницата, люлееща се на единия ремък в ръката му.
— Халвур — обърна се към него Сейер. — Налага се да дойдеш с мен.
Халвур залитна и направи крачка встрани, за да не падне.
Таванът започна да слиза към него и всеки миг щеше да го затисне.
— По пътя оставете раницата на Ани — предложи неспокойно баба му, докато въртеше твърде широката си халка около изтънелия си пръст.
Халвур не отговори. Стаята внезапно започна да се върти около него, обля го студена пот, докато стискаше раницата в ръка. Изобщо не тежеше, защото Ани я бе изпразнила. Вътре се намираше само биографията на Сигрид Унсет „Сърцата на хората“, „Венецът“, тетрадка за упражнение и портфейлът й с негова снимка от миналото лято, когато действително хвана хубав тен и косата му изсветля. Не като сега: с плувнало в пот чело, пребледнял от страх като платно.
В помещението за разпити цареше тягостна атмосфера. Сейер винаги намираше начин да се справи със ситуацията, но сега се чувстваше неподготвен.
— Ясно ти е, че е необходимо, нали?
— Да.
Халвур вдигна единия си крак и огледа внимателно гумената обувка, изнищените връзки, подметката, готова да се отлепи всеки момент.
— Раницата на Ани е намерена в дома ти и това те свързва директно с убийството. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да, но грешите.
— Като приятел на Ани ти, естествено, подлежиш на наблюдение. Досега обаче нямаше как да те подведем под отговорност. Сега баба ти свърши тази работа вместо нас. Едва ли си очаквал подобна развръзка, Халвур. Старицата се движи много трудно. Изведнъж иска да поразчисти бараката. Кой би си го помислил?
— Нямам представа как е попаднала там! Знам само, че баба ми я е намерила в бараката.
— Скрита зад дунапренен дюшек?
Халвур изглеждаше като хванато в капан животно, по-блед отвсякога. Стиснатите му устни потрепнаха за миг, сякаш най-сетне, след толкова дълго мълчание, искаха да се раздвижат.
— Някой се опитва да ме натопи.
— Моля?
— Някой е подхвърлил раницата в нашата барака. Една вечер чух как някой се промъкваше в двора.
Сейер се усмихна печално.
— Хилете се, колкото си искате — продължи Халвур. — Но ви казвам истината. Някой е сложил раницата там, за да ме натопи. Щом знае, че с Ани сме гаджета, значи е някой неин познат, нали?
Халвур погледна сломено старши инспектора.
— От самото начало съм на това мнение — съгласи се Сейер. — Според мен убиецът познава Ани много добре. Колкото теб, например.
— Не съм я убил аз! Чувате ли! Не съм я убил!
Избърса челото си и се опита да се успокои.
— Да не би според теб да сме пропуснали някого при разпитите?
— Нямам представа.
— Нов приятел?
— Няма нищо такова.
— Откъде знаеш?
— Ани щеше да ми каже.
— Да не си въобразяваш, че девойките тичат на секундата да ти съобщят за обрата, настъпил в чувствата им? С колко момичета си бил, Халвур?
— Щеше да ми каже, вие не познавате Ани.
— Така е. Била е по-различна от повечето момичета, но все е имала нещо общо с тях, нали, Халвур?
— Не знам какви са повечето момичета.
Халвур се сви на стола. Мушна пръст между гумената подметка и плата на обувката си и започна да ги разделя.
— По-добре потърсете отпечатъци по раницата.