— Непременно. Не е обаче никак трудно да премахнеш следи от пръсти. Силно подозирам, че ще открием отпечатъци само от баба ти и от теб.
— Не съм докосвал раницата. Едва днес я пипнах.
— Ще видим. Раницата ни дава повод да проверим по-обстойно мотоциклета, екипа и каската ти. И да обискираме къщата ти. Искаш ли нещо, преди да продължим?
— Не.
Цепнатината в обувката му се разшири. Той престана да я човърка.
— Налага ли се да остана тук през нощта?
— Боя се, че да. Ако успееш да погледнеш отстрани, сигурно ще разбереш защо съм принуден да те задържа.
— Колко време ще остана тук?
— Още не мога да ти кажа.
Погледна през масата лицето на момчето и поомекна.
— Какво пишеш на компютъра си, Халвур? Прекарваш часове наред пред екрана. Връщаш се от работа и седиш там до полунощ. Ще ми споделиш ли?
— Да не би да ме шпионирате? — вдигна очи Халвур.
— Донякъде. В момента следим доста хора. Водиш ли си дневник?
— Не, само се забавлявам: играя шах, например.
— Със себе си?
— С Дева Мария — сухо отвърна Халвур.
Сейер премига.
— Съветвам те да ми кажеш каквото знаеш. Криеш нещо, Халвур, сигурен съм. Двамата ли бяхте? Да не би да прикриваш свой съучастник?
— Седя върху стол с облегалка и задникът ми се поти — кисело отговори Халвур.
— Ако те подведем под отговорност, вероятно ще се наложи да конфискуваме компютъра ти.
— На ваше разположение е — неочаквано се усмихна младежът. — Но няма да успеете да влезете в него.
— Така ли? И защо?
Халвур отново си затвори упорито устата и продължи да човърка обувката си.
— Да не си ограничил достъпа до него?
Устата му пресъхна, но не искаше да си проси кока-кола. Вкъщи имаше малцова бира. Замисли се за нея.
— Значи в компютъра ти има нещо важно, щом си се погрижил никой да не го научи.
— Не, ей така, за кеф.
— Ще започнеш ли да ми отговаряш с по-дълги изречения, Халвур?
— Не е от значение. Драскам си разни неща, когато ми доскучае.
Сейер се изправи, столът се катурна назад и падна беззвучно върху линолеума.
— Струваш ми се жаден. Ще донеса по една кола-кола.
Сейер излезе от стаята и Халвур остана сам. Обувката му вече имаше доста голяма дупка и през нея се виждаше мръсният му чорап. В далечината зави сирена, но не успя да разбере дали е линейка, пожарна или полиция. Иначе в голямата сграда се чуваше постоянно жужене като в киносалон преди началото на прожекция. Сейер се появи с две бутилки и отварачка.
— Ще открехна прозореца, става ли?
Халвур кимна.
— Не съм го направил аз.
Сейер извади пластмасови чашки и наля кока-кола. Газираната напитка се надигна и преля.
— Нямам мотив да я убивам.
— На пръв поглед и аз така смятам — съгласи се Сейер. Въздъхна и отпи. — Но това не значи, че нямаш. Понякога чувствата ни вземат обрат и вършим необмислени неща. Обяснението в такива случаи е много просто. Познато ли ти звучи?
Халвур мълчеше.
— Познаваш ли Раймон, дето живее близо до Възвишението?
— Болният от синдрома на Даун? Случва се да го видя от време на време по улицата.
— Ходил ли си до къщата му?
— Минавал съм оттам с мотоциклета. Гледа зайци.
— Говориш ли си с него?
— Не.
— Знаеш ли, че Кнют Йенсвол, треньорът на Ани по хандбал, е излежавал присъда за изнасилване?
— Ани ми каза.
— Кой друг знае?
— Нямам представа.
— Познаваше ли Ескил Юнас, когото Ани е гледала редовно?
— Да — изненадано вдигна очи Халвур. — Малкият почина.
— Разкажи ми за него.
— Защо? — попита Халвур с недоумение.
— Просто го направи.
— Ами, Ескил беше жизнено и весело дете.
— Жизнено и весело?
— Кипеше от енергия.
— Проблемно дете?
— Малко трудно за контролиране. Не можеше да стои на едно място. Май му даваха и лекарства. Постоянно се налагаше да го връзват — в количката, на стола. Няколко пъти и аз помагах на Ани да го бави. Но, нали знаете, тя…
Пресуши чашата и си избърса устата.
— Познаваш ли родителите му?
— Знам ги.
— А големия син?
— Магне? Само на външен вид.