— До Бревик ли?
— До островите Сан.
Поеха по главния път; Карлсен увеличи скоростта.
— Тази година трябва да отида до Леголанд — промърмори Карлсен. — Вече няма измъкване. Дъщеричката ми мрънка.
— От твоите уста звучи като наказание — отбеляза Сейер. — В Леголанд е страхотно. Ще си тръгнеш, затрупан в кубчета лего и зарибен, гарантирам ти. Непременно отиди. Няма да съжаляваш.
— Значи си ходил там?
— Да, с Матеус. Знаеш ли, че са построили статуя на Седящия Бил само от кубчета лего? Използвали са милион и четиристотин хиляди кубчета със специално оцветяване. Направо не е за вярване.
Замълча и погледна църквата вляво — малка, бяла, дървена църква недалеч от пътя, сгушена между зелени и жълти поля, заобиколена от отрупани с плод дървета.
„Красива църква — помисли си той, — там трябваше да погреба съпругата си, макар и да е доста далеч.“ Сега вече беше твърде късно. Тя почина преди повече от осем години и гробът й се намираше в центъра на града, точно до натоварената главна улица, обвита в изгорели газове и шум.
— Момиченцето е добре, нали?
— Така изглежда. Помолих майката да се обади, като се поуспокоят. Тогава Рагнхил ще стане по-приказлива. Шест ча̀са — замислено рече той. — Този самотник май ще излезе голям чаровник.
— Явно има шофьорска книжка. Значи не е толкова заблуден.
— Откъде си толкова сигурен за шофьорската книжка?
— Прав си, може и да няма — призна Карлсен.
Внезапно наби спирачки и сви към бензиностанцията в така наречения център на селото, където се намираха още пощата, банката, фризьорският салон. На прозореца на магазин от веригата „Киви“ висеше плакат с надпис „Разпродажба на лекарства“, а фризьорският салон изкушаваше с предложение за нов солариум.
— Ще хапна набързо. Какво ще кажеш?
Двамата влязоха вътре. Сейер си купи вестник и шоколад. Погледна през прозореца към фиорда.
— Извинете — обърна се към тях момичето зад тезгяха. — Да не се е случило нещо лошо с Рагнхил?
Тя погледна тревожно униформата на Карлсен.
— Познавате ли я? — Сейер остави парите на тезгяха.
— Не, не лично, но съм виждала майката. Сутринта дойде да я търси тук.
— Рагнхил е добре. Вкъщи си е.
Момичето се усмихна с облекчение и му върна рестото.
— Оттук ли сте? — попита Сейер. — Познавате ли повечето жители?
— Да, може да се каже. Тук не живеят много хора.
— Ако ви попитам дали познавате малко особен мъж, който кара стар, мръсен микробус, какво ви хрумва?
— Звучи като описание на Раймон — кимна тя. — Раймон Локе.
— Какво знаете за него?
— Работи в Бюрото по труда. Живее в къща от задната страна на Възвишението заедно с баща си. Раймон страда от синдрома на Даун. Около тридесетгодишен е и е много мил. Впрочем преди време баща му работеше в тази бензиностанция. После го пенсионираха.
— Има ли шофьорска книжка?
— Не, но въпреки това кара микробуса на баща си. Той е на легло и едва ли има представа какви ги върши Раймон. Шерифът знае и от време на време го прибира, но това не променя нещата. Раймон е голям особняк, шофира само на втора скорост. Да не би да е взел Рагнхил със себе си?
— Да.
— Била е в добри ръце — усмихна се тя. — Раймон и на мравката път струва.
Усмивката по лицата на двамата полицаи стана по-широка. Излязоха от бензиностанцията. Карлсен отхапа от шоколада и плъзна поглед напред.
— Приятно местенце — отбеляза той, дъвчейки лакомството.
Сейер, който си купи старомоден сладкиш с марципан, проследи погледа му.
— Този фиорд се е врязал в сушата дълбоко, над триста метра. Температурата не надвишава седемнайсет градуса.
— Познаваш ли някого от тукашните?
— Аз — не, но дъщеря ми, Ингри — да. Ходи из района на туристически обиколки от типа „Опознай родното си място“, дето ги организират през есента. Обожава подобни екскурзии.
Той уви станиола на тънка лента и я мушна в джоба на ризата си.
— Според теб страдащите от синдрома на Даун могат ли да станат добри шофьори?
— Нямам представа — отвърна Карлсен. — Но те са като всички нас, само дето имат една хромозома в повече. Ако съм разбрал правилно, най-големият им проблем е, че имат нужда от повече време в сравнение с останалите, за да научат нещо. Освен това страдат от порок на сърцето и не доживяват до старини. Имаше и нещо с ръцете.