Защо изобщо го е написала? Какво представлява то? Дали ще го разбере, ако най-сетне успее да отвори папката? Дъвчеше хляба с пастет. Чу телевизора от всекидневната. Почувства се гузен, задето вечер баба му винаги е сама. И положението нямаше да се промени, докато Халвур не разгадае паролата и не проникне в тайната на Ани. „Сигурно е нещо много страшно — помисли си той, — щом е толкова недостъпно.“ Нещо страшно и опасно, което не бива да се изрича на глас, а само да се напише и да се затвори някъде. Сякаш ставаше въпрос на живот и смърт. Той въведе точно този израз в полето за паролата: „живот и смърт“. Отново неуспех.
Госпожа Юнас имаше обедна почивка. Надникна от задната стаичка. Облечена в същия червен костюм като при последната им среща, държеше хрупкав хляб в ръка. Изглеждаше умислена. Остави филията върху фолиото, сякаш не смяташе за редно да дъвче, докато говорят за Ани. Предпочете да се съсредоточи върху кафето.
— Случило ли се е нещо? — попита тя и отпи от чашата на термоса.
— Днес не искам да говорим за Ани.
Вдигна чашата и го погледна силно изненадана.
— Днес искам да поговорим за Ескил.
— Моля?
Пълните й устни се смалиха и стесниха.
— Нямам какво да ви кажа, оставих случилото се зад гърба си. И ако ми позволите да ви припомня, не ми беше никак лесно.
— Съжалявам, но не мога да проявя тактичност. Интересуват ме някои подробности около смъртта на сина ви.
— Защо?
— Не съм длъжен да ви отговарям, госпожо Юнас — меко възрази той. — Нужно е просто вие да отговорите на моите въпроси.
— А ако откажа? Ако не намеря сили да говоря отново за злополуката?
— Тогава ще си отида — все така кротко обясни той — и ще ви оставя да си помислите. После ще се върна в най-скоро време със същите въпроси.
Тя бутна чашата настрани, отпусна ръце в скута си и поизправи гръб, като че ли всъщност е очаквала точно това и печелеше време да се окопити.
— Това не ми харесва — заяви сухо тя. — Дойдохте объркан с молба да поговорим за Ани и нямах никакви намерения да ви откажа съдействие. Но що се отнася до Ескил, ви приканвам незабавно да напуснете магазина.
Ръцете й се намериха и се сплетоха една в друга. Явно се боеше от нещо.
— Точно преди смъртта си Ескил е съборил чинията си и тя се е счупила — припомни Сейер и я погледна. — Чухте ли шума?
Въпросът я изненада. Вторачи се изумено в него, сякаш очакваше нещо друго, по-лошо.
— Да — бързо отвърна тя.
— В такъв случай сте били будна?
Огледа изпитателно лицето й, забеляза слабата сянка, която пробяга по него, и продължи:
— Значи тогава не сте спели? А чухте ли машинката за бръснене?
Тя наведе глава.
— Да, чух, че съпругът ми отива в банята и вратата се затваря.
— Откъде разбрахте, че е влязъл точно там?
— Ами просто така. Живеем отдавна в тази къща и всяка врата си има собствен звук.
— А преди това? Преди да влезе там?
Тя пак се поколеба и зарови из паметта си.
— Чувах гласовете им от кухнята, закусваха.
— Ескил е ядял гофрети — предпазливо припомни Сейер. — Това обичайно ли беше при вас?
Гофрети за закуска? Сейер придружи думите си с добродушна усмивка.
— Изпроси си ги с мрънкане — изморено обясни тя. — Винаги си постигаше целта. Не беше никак лесно да му откажеш нещо, защото той побесняваше. Не понасяше да среща съпротива. Да му забраниш означаваше да разпалиш огън. Хенинг нямаше търпение да слуша крясъците му.
— Значи сте чули крясъци?
Тя отдели едната си ръка от другата и посегна към чашата.