Разговорът с госпожа Юнас пося ужасно съмнение у Сейер. Постепенно то покълна и избуя. Старши инспекторът имаше богат опит, рядко се случваше нещо да го изненада. Дали пък родителите тайничко не са искали да се отърват от Ескил Юнас, който е бил проблемно дете?
Взе Скаре от кабинета и двамата тръгнаха по коридора.
— Хайде да отидем да поразгледаме ориенталски килими — предложи Сейер.
— Защо?
— Току-що говорих с Астри Юнас. Според мен я гложди страшно подозрение. У мен се загнезди същата мисъл. Отчасти виновен за смъртта на момчето е Юнас. Изглежда това е причината за раздялата им.
— Да, но как?
— Не знам, но мисълта за това я плаши до смърт. Хрумна ми и още нещо. Юнас не спомена изобщо за смъртта на сина си, докато бяхме при него.
— Едва ли е толкова странно. Та нали го посетихме във връзка с убийството на Ани.
— На мен ми се струва странно. Не обели и дума по въпроса. Вече нямало какви деца да гледа Ани, защото съпругата му си тръгнала. Изобщо не поясни, че детето, което Ани е гледала, всъщност е мъртво, дори и когато ти попита кои са момчетата на снимката.
— Сигурно няма сили да говори за това. Извинявай, че ще го спомена — Скаре понижи глас, — но ти си преживял загубата на много близък човек. Лесно ли е да говориш за него?
Сейер се стъписа и спря. Усети как кожата му побелява, сякаш някой пристегна лицето му с тънка връв.
— Мога да говоря за това, разбира се — отвърна той. — В ситуации, когато е наистина наложително, неизбежно; ако съображенията са по-важни от моите чувства.
Миризмата й, мирисът на косата и кожата й, смесица от химикали и пот; челото имаше почти металически блясък. Зъбният й емайл беше разрушен от лекарствата, стана синкав като обезмаслено мляко. Бялото на очите й бавно пожълтя.
Пред него Скаре стоеше с вдигната глава и не изглеждаше никак смутен. Сейер отдавна очакваше подобна проява. Младият полицай сбърка, прекрачи границата. Няма ли да се извини за нахалството?
— Но никога не си смятал ситуацията за наложителна, нали? — продължи с въпросите Скаре.
Сейер погледна с изумление младия си колега, който вече запряташе ръкавите за борба. Я го виж ти хлапака!
— Не — категорично отсече той и поклати глава. — Досега не се е случвало.
Продължиха по коридора.
— Е — невъзмутимо вдигна рамене Скаре, — какво ти каза госпожа Юнас?
— Съпругът й се скарал на детето. Чула крясъците от кухнята. Вратата на банята се затръшнала, строшила се чиния. Юнас бил доста избухлив. Според нея се самообвинявал за случилото се.
— Всеки би се чувствал така на негово място.
— Ти имаш ли някакви оптимистични новини?
— Горе-долу. Относно раницата на Ани.
— Какво за нея?
— При огледа й се оказа, че е била намазана с някаква мазнина — вероятно за да не останат отпечатъци.
— Да, и?
— Най-сетне идентифицирахме веществото: мехлем със съдържание на смола.
— Имам такъв — изненадано го изгледа Сейер. — За екземата ми.
— Не, с този се лекуват кучешки лапи.
— Юнас има куче — напомни Сейер.
— А Аксел Бьорк има немска овчарка. Ти пък имаш лъв. Само го споменавам — побърза да се оправдае Скаре и задържа вратата. Старши инспекторът мина пред него. Чувстваше се някак объркан.
Аксел Бьорк сложи нашийника на кучето и го пусна да слезе от колата.
Огледа се бързо наляво-надясно, не видя жива душа, прекоси площадката и извади от униформата си универсален ключ. Обърна се още веднъж да провери къде остави колата: на видно място пред главния вход. Оловносиво пежо с кутия за ски на покрива и логото на охранителната фирма на вратата и на капака. Кучето изчака, докато той се суетеше с ключалката. Засега не бе надушило нищо, не го правеха за първи път. Постоянно влизаха и излизаха от колата, от разни врати и асансьори, където имаше хиляди различни миризми. Кучето го следваше като верен другар. То водеше хубав кучешки живот, изпълнен с много движение, разнообразни впечатления и питателна храна.
Цехът изглеждаше тих, изоставен. Тук отдавна бяха преустановили всякаква дейност и сега използваха помещението за склад. Сандъци, кутии и чували стояха наредени от пода до тавана. Миришеше на картон, прах и прогнило дърво. Бьорк включи осветлението. На колана си носеше джобно фенерче. Запали и него и тръгна по дългия коридор. Ботушите му ехтяха глухо по каменния под. Всяка стъпка отекваше в главата му като нещо особено. В тишината се чуваха единствено крачките му. Той не вярваше в Бог, значи само кучето ги чуваше. Ахил го следваше послушно. Бьорк го беше дресирал много добре и не се налагаше да опъва каишката. Кучето не долавяше никаква опасност и крачеше спокойно до любимия си господар.