— Какво?
— Липсва някаква бразда на ръката или нещо подобно.
— Е, Рагнхил е останала очарована от него — отбеляза Сейер с учудено изражение.
— Май и зайците са я предразположили.
Карлсен извади носна кърпичка от вътрешния си джоб и избърса шоколада от ъгълчетата на устата си.
— Като малък израснах с такова момче. Наричахме го Лудия Гунар. Като се замисля, тогава го смятахме за същество от друга планета. Той почина само на трийсет и пет години.
Качиха се в колата и потеглиха. Сейер подготви наум кратък и ясен доклад, който да поднесе на началника на отдела, като се върнат в Камарата. Неочаквано изпита силна потребност да замине за вилата си за няколко дни. Моментът беше удобен, дългосрочната прогноза — обещаваща, а щастливата развръзка с прибралото се момиченце повиши настроението му. Плъзгайки поглед по поля и ниви, усети колко бавно се движат и забеляза трактора на пътя пред тях. Зеленият „Джон Диър“ с масленожълти джанти едва-едва пълзеше пред тях. Нямаше как да го изпреварят. Излезеха ли на права отсечка, тя се оказваше твърде къса. Фермерът, нахлупил градинарска шапка с наушници, седеше като истукан, сякаш фигурата му израстваше от седалката на трактора. Карлсен премина на по-ниска скорост и въздъхна.
— Вози брюкселско зеле. Протегни си ръката и забърши една касетка. Ще си я сготвим в столовата!
— Сега се движим със скоростта на Раймон — промърмори Сейер. — Да пориш живота на втора скорост. Само си представи.
Той отпусна побелялата си глава върху облегалката и затвори очи.
След тишината в селото градът им се видя като мръсен кипящ котел. Главната пътна артерия минаваше през центъра. Градската управа водеше ожесточена битка за построяването на тунел, чийто проект лежеше на бюрото им, но срещаше протеста на доста обществени групи, които излагаха своите повече или по-малко убедителни аргументи: грозната гледка на въздухопроводите до реката, шумът и замърсяването по време на строителните работи и, не на последно място, разходите по осъществяването на проекта.
Сейер се загледа към улицата от кабинета на началника си. Току-що бе изложил молбата си. Сега чакаше отговор. Знаеше, че ще удовлетвори искането му. На Холтеман не би му хрумнало да отхвърли молбата на Сейер. Но той си имаше принципи.
— Провери ли списъците с дежурствата? Каза ли на останалите колеги?
— Да — кимна Сейер. — Сут ще поеме две дежурства със Сивен. Надявам се да го държи изкъсо.
— Тогава не виждам причина да…
Телефонът иззвъня. Като че ли изписука гладна птичка. Сейер не беше религиозен, но въпреки това се помоли, вероятно на Провидението, да не му отмъкнат почивката под носа.
— Дали Конрад е при мен? — Холтеман кимна. — Да, тук е. Свържи я.
Издърпа кабела и подаде слушалката на Сейер. Полицаят предположи, че Ингри има някаква молба. Излишно е да се тревожи предварително. Всъщност обаждаше се госпожа Албюм.
— Рагнхил добре ли е? — побърза да се осведоми той.
— Да, всичко е наред. Чувства се чудесно, но ми разказа нещо странно, когато най-после останахме насаме. Нямаше как да не ви се обадя, думите й ми се сториха подозрителни, а тя няма навика да си съчинява подобни истории. Затова за всеки случай се свързах с вас. Така поне ще ми олекне, че съм споделила с някого.
— За какво става въпрос?
— Този мъж, с когото била Рагнхил, я изпратил до вкъщи. Името му впрочем било Раймон, тя се сети по-късно. Качили се от задната страна на Възвишението и минали покрай Змеевото езеро. Там спрели за малко.
— Да?
— Според Рагнхил там има жена.
Той примига изненадано.
— Какво?
— До Змеевото езеро лежала жена, неподвижно и без дрехи.
Гласът й звучеше едновременно изплашено и смутено.
— Вие вярвате ли й?
— Да, разбира се. Едно дете не би измислило подобно нещо. Аз обаче не смея да се кача дотам сама, а не искам да вземам Рагнхил с мен.
— Ще се погрижа да проверят. Не казвайте на никого. Ще се свържем с вас.
Остави слушалката и заключи вратата на вилата, засега отворена само в плановете му. Мирисът на солени пръски вода и прясна треска изчезна яко дим. Усмихна се, полуобърнат към Холтеман.
— Първо се налага да свърша една работа.
Карлсен обикаляше с патрулката, единствената останала служебна кола за деня, и имаше за задача да обслужва централната част на града. Затова Сейер взе със себе си Скаре — къдрокос полицай, два пъти по-млад от него. Скаре, весел дребен мъж, благ и оптимистично настроен, говореше на силно изразен южен диалект. Паркираха до пощенската кутия на улица „Гранит“ и поговориха с Ирене Албюм. Рагнхил не се отлепи от полата на майка си. Явно предупрежденията бяха дали резултат. Госпожа Албюм сочеше с ръка и обясняваше. Посъветва ги да следват маркировката на пътеката от гората срещу къщата и да се изкачат от лявата страна на Възвишението. Според нея нямаше да им отнеме повече от двайсет минути.