Приближиха машината — голям валяк. Бьорк се мушна зад желязото и повлече със себе си и кучето. Наниза каишката на стоманен лост, даде му заповед. Кучето седна, но беше нащрек. Из помещението се разнесе позната миризма, станала част от ежедневието им. Но имаше и нещо друго: острият мирис на страх. Бьорк се свлече на пода, чу се само лек звук от плъзгането на найлоновия му работен комбинезон и запъхтяното дишане на кучето. Извади плоска бутилка от джоба си, отви капачката и започна да пие.
Кучето чакаше със светещи очи и наострени уши. В момента нямаше да получи бисквитка, но въпреки това чакаше и се ослушваше. Бьорк се взря в очите му, без да обели дума. Напрежението в тъмния коридор нарасна. Той усети, че кучето го дебне. Самият той също дебнеше четирикракия си спътник. В джоба си носеше револвер.
Халвур изсумтя недоволно. „Тук няма да прехвръкне и пиле“, потиснат си помисли той. Бръмченето от екрана започна да го дразни. Вече не се разнасяше леко жужене, а нескончаем шум като от далечна машина. Преследваше го през цялото денонощие. Халвур се чувстваше почти гол, когато изключеше компютъра и за няколко секунди настъпеше мълчание. После звукът отново се появяваше в главата му. „Изплюй камъчето, Ани — помисли си той. — Говорѝ!“
В киното даваха поредица. Тя купи пъстри шоколадови дражета и желирани бонбони, докато той чакаше на входа с билетите в ръка. „Искаш ли нещо за пиене?“, попита го тя. Той поклати отрицателно глава, твърде зает да я гледа, да я сравнява с останалите, които се трупаха пред входа на кинозалата. Контрольорът се появи на вратата в черна униформа и с клещи в ръка. Перфорираше билетите и оглеждаше лицата на посетителите едно по друго. Повечето навеждаха очи, защото не бяха пълнолетни. Щяха да гледат филм за Джеймс Бонд — първият филм, който гледаха заедно, първата им среща, почти като нормална любовна двойка. Той щеше да се пръсне от гордост. А и филмът беше хубав, поне според Ани. Самият той не разбра много какво се случва на екрана, защото се бе захласнал по нея: гледаше я с крайчеца на окото си, заслушан в звуците от движенията й в мрака. Но помнеше заглавието: „Само за твоите очи“.
Въведе го в тъмното поле за паролата и почака, но и този опит не даде резултат. Изправи се тежко, направи няколко крачки, свали капака на саксията върху перваза, където държеше пакетче с бонбони. От цялата работа нямаше никаква полза. Изведнъж Халвур изтласка гузната си съвест в подсъзнанието си. Там вече бе посъбрал доста неща. Вече беше неудържим, мина през кухнята, влезе във всекидневната и взе телефонния азбучник от библиотеката. Отвори на „Компютърни услуги“, откри търсения номер и го набра.
— Компютърна фирма „Ра“, разговаряте със Сулвай.
— Става дума за затворена папка — заекна той. Смелостта му се стопи, почувства се жалък като воайор. Но вече нямаше връщане назад.
— Не можете да влезете ли?
— Ъъъ… не. Забутал съм някъде паролата.
— Боя се, че консултантът ни си тръгна, но почакайте да проверя.
Притисна силно слушалката до бузата си, чак ухото му пламна. В далечината се чуха гласове и звънене на телефони; той хвърли поглед към баба си — четеше вестника с лупа. „Де да можеше Ани да я види“, помисли си Халвур.
— Там ли сте?
— Да.
— Далеч ли живеете?
— На завоя към Люнебю.
— Извадихте късмет. Нашият човек ще мине край вас на път за вкъщи. Дайте ми точния си адрес.
После Халвур зачака в стаята си със свито сърце и дръпнати настрани завеси, за да види колата, когато пристигне. Точно след трийсет минути се появи бял кадет комби с логото на фирмата на вратата. От колата излезе изненадващо млад мъж и погледна несигурно към къщата.
Халвур изтича да му отвори. Консултантът се оказа много приятен, пълничък като сладка с мас и с дълбоки трапчинки. Халвур му благодари, задето си е направил труда да се отбие при него. Заедно влязоха в стаята му. Специалистът отвори куфарчето с документи и извади наръч с таблици.
— Цифрова или буквена комбинация? — попита той.
Халвур се изчерви до корена на косите си.