— Не намесвайте Ескил! — процеди Юнас.
— Познавате ли Раймон Локе?
— Онзи ненормалник на Възвишението?
— Попитах ви дали го познавате?
— Всички го знаят.
— Отговорете с „да“ ли „не“.
— Не, не го познавам.
— Но знаете къде живее?
— Да, в една порутена барака. За него явно е чудесна, той винаги изглежда така идиотски щастлив.
— Идиотски щастлив? — Сейер се изправи и бутна чашата навътре. — Щастието на идиотите, както и на всички нас, зависи от благоразположението на околните. Не бива да забравяте следното: макар че той не тълкува действителността по същия начин като вас, все пак не е сляп.
Лицето на Юнас леко се вцепени. Той не ги изпрати. Докато слизаха по стъпалата към първия етаж, Сейер усещаше обектива на камерата като лъч, който пробива тила му.
Взеха Колберг от апартамента и го сложиха на задната седалка. „Кучето стои само прекалено много време, затова подивява така“, помисли си Сейер и му даде парче изсушена треска.
— Според теб лошо ли мирише?
— Да — кимна Скаре. — После му дай ментов бонбон.
Поеха към Люнебю, завиха на колелото и паркираха до пощенските кутии. Сейер тръгна по улицата с ясното съзнание, че всички обитатели на улицата ще го видят и ще си помислят — ето го, отива при семейство Холан. В дъното на улицата обаче Сейер спря и погледна назад към къщата на Юнас. Общо взето изглеждаше пуста, а завесите на повечето прозорци бяха спуснати. Сейер се върна бавно.
— Училищният автобус тръгва от колелото в седем и десет — най-сетне подхвана той. Всяка сутрин. С него пътуват всички ученици от началното и средното училище от улица „Кристал“. Тоест, излизат от вкъщи към седем, за да хванат автобуса.
Духна лек ветрец, но по главата му не помръдна и косъм.
— Магне Юнас е излязъл и непосредствено след това Ескил се е задавил.
Скаре изчака. През ума му мина библейски цитат за търпението.
— А Ани е тръгнала малко след останалите. Холан помни, че тогава са се успали. Минала е покрай къщата на Юнас вероятно докато Ескил е закусвал.
— Да. А после?
Скаре погледна къщата на Юнас.
— Само прозорците на всекидневната и на спалнята гледат към улицата. А те са били в кухнята.
— Знам, знам — раздразнено кимна Сейер.
Продължиха нататък, приближиха се към къщата и той се опита да си представи деня, седми ноември, в седем сутринта. „През ноември е било тъмно“, съобрази Сейер.
— Дали не е била вътре?
— Нямам представа.
Спряха, постояха, загледани в къщата, но вече по-отблизо. Прозорецът на кухнята, разположен на страничната стена, гледаше към съседната къща.
— Кой живее в червената къща? — поинтересува се Скаре.
— Ирмак с жена си и децата. Оттам не минава ли пътека? Между къщите?
— Да — погледна нататък Скаре. — Оттам се задава някой.
Неочаквано между къщите се появи момче. Вървеше с наведена глава. Още не ги беше видял.
— Турбьорн Хауген е. Момчето, което участва в търсенето на Рагнхил.
Сейер го изчака да се изкачи на улицата. Момчето носеше на рамото си черен сак, а челото си бе пристегнал със същата шарена кърпа като при последната им среща. Двамата полицаи го огледаха обстойно, докато минаваше покрай къщата на Юнас. Турбьорн беше висок и стигаше до половината на кухненския прозорец.
— Напряко ли минавате? — полюбопитства Сейер.
— Да? — Турбьорн се спря. — Тази пътека излиза право на улица „Гнайс“.
— Повечето оттук ли минават?
— Да, спестяваме си пет минути.
Сейер направи няколко крачки надолу и спря пред прозореца. Понеже беше по-висок от Турбьорн, без усилие надникна в кухнята. Там вече нямаше детско столче, а само два обикновени стола. На масата се виждаше пепелник и чаша за кафе. Иначе къщата изглеждаше почти необитаема. „Седми ноември — помисли си Сейер. — Навън цари пълен мрак, а вътре е светло. Който е навън, вижда какво става вътре, но отвътре навън не се вижда.“
— Юнас малко се сърди, че минаваме оттук — сподели леко притеснен Турбьорн. — Писнало му е да сноват покрай къщата му. Но нали сега се изнася.
— Значи учениците минават по прекия път, когато отиват да хванат училищния автобус?