— Всички от началното и средното училище.
Сейер даде знак на Турбьорн да си продължи пътя и се обърна към Скаре.
— Сетих се за нещо. Холан ми го каза, когато разговаряхме в кабинета ми. В деня на смъртта на Ескил Ани се прибрала от училище по-рано от обикновено, защото била бодна. Пъхнала се право в леглото. Той отишъл при нея да й разкаже за нещастието.
— Как така болна? — учуди се Скаре. — Та тя не е боледувала никога.
— Не се чувствала във форма, по думите на баща й.
— Предполагаш, че е видяла нещо, нали? През прозореца?
— Не знам. Възможно е.
— Но защо не е казала нищо?
— Сигурно не е посмяла или не е разбрала докрай какво собствено е видяла. Може да е споделила с Халвур. Постоянно имам чувството, че той знае повече, отколкото признава.
— Конрад — тихо рече Скаре, — той щеше да ни каже за това.
— Не съм убеден. Той е странна птица. Да отидем у тях и да си поговорим с него.
В същия миг изписка пейджърът му. Той отиде до колата и веднага набра изписания номер.
— Аксел Бьорк се е прострелял в слепоочието със стар револвер „Енфийлд“.
Сейер така се изненада, че се наложи да се подпре на колата. Новината му загорча като лекарство. В устата му остана неприятна сухота.
— Намерихте ли писмо?
— Не и по тялото. В момента претърсват дома му. Но този тип е имал гузна съвест заради някакво прегрешение, нали?
— Не знам. Може да е какво ли не. Имаше си доста проблеми.
— Бил е неуравновесен алкохолик, а и е имал зъб на Ада Холан — отбеляза Холтеман.
— Преди всичко беше нещастен човек.
— Проявленията на омразата и отчаянието си приличат. Хората демонстрират онова, което им е изгодно.
— Според мен грешиш. Всъщност той се беше отказал да се бори. Сигурно затова е решил да сложи край на всичко.
— Може би е искал да повлече и Ада?
Сейер поклати глава и погледна към къщата на Холан.
— Не би причинил подобно нещо на Сьолви и Еди.
— Искаш ли да имаме извършител, или не?
— Искам, но да е истинският.
Приключи разговора и погледна Скаре.
— Аксел Бьорк е мъртъв. Питам се какво ли ще е мнението на Ада Холан за случилото се. Вероятно и тя ще реагира като Халвур на въпроса тежко ли му е било след смъртта на баща му: „Не особено.“
Халвур се изправи рязко. Столът се прекатури, а той се обърна към прозореца и се загледа в пустия двор. Стоя така известно време. С крайчеца на окото си виждаше прекатурения стол и снимката на Ани върху нощното шкафче. Значи такава била работата. Ани е видяла всичко. Седна пред екрана и отново прочете описанието от игла до конец. В текста, написан от Ани, беше поместена и неговата история. Халвур й я довери с изричната молба да не я споделя с никого. Побеснелият му баща, изстрелът в бараката на тринайсети декември. Нямаше нищо общо с другия инцидент, затова си пое дъх, маркира абзаца и го изтри от документа завинаги. После пъхна дискета и копира текста върху нея. Излезе тихо от стаята си и мина през кухнята.
— Какво става, Халвур? — извика баба му, като го зърна от всекидневната как облича дънковото си яке. — Ще излизаш ли?
Не отговори. Чу гласа й, но значението на думите й не стигна до съзнанието му.
— Къде си тръгнал? На кино ли?
Започна да си закопчава якето и същевременно се чудеше дали ще успее да запали мотоциклета. Ако не стане, ще се наложи да хване автобуса и ще пътува дотам цял час. Халвур не разполагаше с толкова време, нужно беше да се действа бързо.
— Кога ще си дойдеш? Ще се прибереш ли за вечеря?
Спря и я погледна, сякаш чак сега осъзна, че тя мърмори точно под носа му.
— Вечеря?
— Къде си тръгнал, Халвур, вече се смрачава!
— Ще се срещам с един човек.
— С кого? Виждаш ми се блед, да не си анемичен? Кога за последно ходи на лекар? Сигурно и ти не си спомняш. Как каза, че е името на този човек?
— Не съм ти го казвал. Юнас.
В гласа му прозвуча удивителна решителност. Вратата се затръшна, а когато баба му погледна през прозореца, видя как внукът й се е надвесил над мотоциклета и човърка нещо с гневни движения.
Камерата на първия етаж не беше удобно разположена. Това му хрумна сега, когато се вторачи в екрана отляво. Лещата се намираше в контражур и клиентите се виждаха като неясни очертания, почти като призраци. Той обичаше да види какви са клиентите, преди да ги посрещне. На втория етаж светлината беше по-добра и той можеше да различи лицата и дрехите на хората, влезли в галерията. Ако се окажеха постоянни клиенти, се подготвяше и така слизаше при тях. Настройваше се на честота, каквато всеки клиент имаше право да очаква. Погледна екрана, покриващ първия етаж. Там стоеше самотна фигура. Доколкото виждаше, новодошлият беше мъж или младеж в късо яке. Независимо от малката вероятност клиентът да е от важните, търговецът е длъжен да му обърне нужното внимание и да му предложи обичайното добро обслужване, за да поддържа реномето на галерията, спечелило си славата на безупречно. А и човек няма как да разбере колко пари има клиентът в джоба си. Не и в наши дни. Откъде да знае, може този невзрачен господин да е тъпкан с пари. Бавно тръгна надолу по стълбите. Стъпките му не се чуваха, имаше лека, промъкваща се походка. Не му приличаше да подскача наоколо като продавач в магазин за детски играчки. Това беше галерия, вътре се говореше приглушено. Нямаше етикети с цени и касови апарати. Обикновено изпращаше на клиентите фактура; рядко се случваше някой да плати с дебитна или друга карта. Почти слезе на първия етаж, оставаха му две стъпала, но внезапно спря.