— Два метра и половина на три — дискретно обясни Юнас. — Доста добър избор. Шарката изобразява война между два номадски народа. Страшно е тежък.
— Ще ми помогнете ли с пренасянето? — попита Халвур.
— Разбира се. Имам микробус. По-скоро се притеснявам как ще го поддържате. Нужни са няколко души, за да го изтупате.
— Ще го купя.
— Моля?
Юнас направи още една крачка и се вторачи колебливо в него. Младежът беше странен.
— Този е почти най-скъпият. Струва седемдесет хиляди крони.
При последните си думи той прониза Халвур с поглед, но младежът дори не трепна.
— Сигурно си струва.
Юнас се чувстваше неудобно. По гърба му като студена змия полази ужасно съмнение. Не разбираше какво иска момчето и защо се държи така. Халвур положително нямаше толкова пари, а ако ги имаше, не би ги похарчил за килим.
— Моля да ми го опаковате — Халвур скръсти ръце. Подпря се на сгъваема махагонова маса, която заплашително изскърца под напора на тежестта му.
— Да го опаковам ли? — Юнас се усмихна пресилено. — По принцип ги навивам на руло и ги увивам в найлон, закрепен с тиксо.
— Да, чудесно. Както прецените.
Халвур чакаше.
— Малко е трудно да го сваля долу. Предлагам ви да го донеса довечера у вас. Тъкмо ще ви помогна да го постелите.
— Не, не — възрази категорично Халвур. — Искам да го взема сега.
Юнас се колебаеше.
— Искате го сега. А — простете за неучтивия въпрос — как смятате да го платите?
— В брой, ако ви е удобно.
Потупа се по задния джоб. Носеше избелели изнищени дънки. Юнас все още стоеше пред него и се двоумеше как да постъпи.
— Какво има? — попита Халвур.
— Ами… нещо ме смущава.
— Какво по-точно?
— Знам кой сте — внезапно призна Юнас и застана с разкрачени крака. Разчупи леда и усети облекчение.
— Познаваме ли се?
Юнас кимна и сложи ръце на хълбоците си.
— Да, Халвур, определено сме се виждали. Струва ми се, че трябва да си тръгваш.
— Защо? Какво не е наред?
— Стига вече с тези глупости! — грубо възкликна Юнас.
— Съгласен съм! — изсъска Халвур. — Сваляйте бързо долу килима и да приключваме!
— Като се замисля, не искам да го продавам. Местя се в друго жилище и предпочитам да го оставя за себе си. А и е твърде скъп за теб. Да си кажем честно — и двамата знаем, че не можеш да си го позволиш.
— Значи искате да го сложите във вашия дом, така ли? — рязко се обърна Халвур. — Добре, разбираемо е. Значи ще взема друг.
Погледна отново към стената и веднага посочи друг килим — в розово и зелено.
— Ще купя ето този — простичко заяви той. — Свалете го, моля, и ми дайте разписка.
— Струва четирийсет и четири хиляди.
— Чудесно.
— Дали?
Юнас все още чакаше със скръстени ръце, а зениците му бяха твърди като сачми.
— Надявам се да не премина всякакви граници, като те помоля да ми покажеш парите.
— Няма проблем — съгласи се Халвур. — В днешно време няма как да разбереш кой има пари и кой няма.
Бръкна в задния си джоб и извади стар портфейл от карирана изкуствена материя, с лепенка за затваряне, плосък като палачинка. Бръкна вътре и започна да дрънчи с монетите. Извади няколко и ги остави върху сгъваемата маса. Юнас направо не вярваше на очите си, докато младежът трупаше на малка купчина монети от пет и десет крони.
— Стига толкова — ядосано процеди той. — Достатъчно дълго ми губи времето. Изчезвай веднага!
Халвур го погледна почти обидено.
— Не съм свършил. Имам още.
Продължи да рови из портфейла.
— Нямаш! Живееш в стара съборетина с баба си и разнасяш сладолед! Четирийсет и четири хиляди — остро повтори той. — Или ми ги изброй на секундата, или…
— Значи знаеш къде живея?
Халвур го погледна. Ситуацията ставаше опасна, но той не изпитваше страх. По някаква непонятна причина просто не се изплаши.
— Ето какво имам — внезапно обяви той и извади нещо от отделението за банкноти.
Юнас го изгледа недоверчиво и после хвърли око на предмета между двата му пръста.
— Това е дискета — обясни Халвур.
— Не искам никакви дискети, искам четирийсет и четири хиляди — сопна се Юнас и усети как страхът го стисна за гърлото.