- Изтощен съм от брадвата. Брадвата беше адска тренировка. Мисля, че с нея си спечелих един ден почивка.
- Няма дни за почивка. Има само дни, в които се подобряваш, и дни, в които се влошаваш.
Това беше деветдесет и вторият ми ден рехабилитация. Деветдесет и вторият ден от наказанието, задето реших да преследвам един стар неприятел и се замесих с негодници.
Вече бях направил петнайсет минути бавно въртене на педалите на велотренажора и три серии упражнения с дърпане на въже, които щели да заякчат дълбоките ми мускули. Дълбоките ми мускули бяха като мармалад. Оказва се, че да те прострелят в гърба не е никак добре за дълбоките мускули.
Роуз уреди да се прехвърлим във „Валхала“ още докато бях в болницата. Решението не ми хареса, но нямах друг избор. Къщата вече не беше достъпна за мен. Нямахме парапети и седалка във ваната. Тоалетната не беше пригодена за лесно прехвърляне от инвалидната количка. Коридорчето към спалнята бе толкова тясно, че не можех да маневрирам в него, и дори след терапията все още имах нужда от някой по-силен от жена ми, за да ми помага да ставам от леглото сутрин.
Една от причините Роуз да предпочете този дом пред две по-евтини възможности бе фактът, че има собствен комплекс за рехабилитация и щатен физиотерапевт. По тези критерии със същия успех можеше да ни уреди и в затвора „Гуантанамо“, където, чувам, има доста свободни места след случката с онзи кенийски президент и терористите.
- Знаеш ли, че съм учила биомеханика на ходенето - каза Клаудия. - Човешката походка е един вид непрекъсната борба със земната гравитация. Планетата постоянно се опитва да ни привлече в центъра си и тялото ни се е адаптирало да използва същата тази сила, за да се придвижва по повърхността ѝ.
- Докато един ден вече не може да се придвижва и се озове под повърхността.
- Затова трябва да работим, за да поддържаме всички мускули в добро състояние. Ако дори само една от тези сложни системи излезе от строя, цялата машина се разваля.
Моята машина беше купчина боклук. Бях направен от износени зъбни колела и изтънели ремъци с паянтова носеща конструкция, и то още преди да си изпрося куршума.
За хората в напреднала възраст възстановяването е труден процес. Най-голямата тревога на докторите бе за нещо, което наричат „декомпенсация“, с две думи, организмът ми беше толкова отслабнал, че стресът и травмата можеха да причинят верижна реакция от увреждания на вътрешните органи, от която бе много вероятно да умра.
Както ми го обясни лекарят:
- При пациентите в напреднала възраст едно падане или счупване е признак, че има голяма вероятност в рамките на шест месеца да се получи ново падане или счупване, дори нараняването от първия инцидент да изглежда незначително или повърхностно. Когато се натрупат две наранявания за шестмесечен период, наблюдаваме драстично увеличение на вероятността от смърт през следващите дванайсет месеца. Относително погледнато.
- Относително спрямо какво?
- Ами... смъртността във вашата възрастова група така или иначе е висока.
Тоя тип винаги знае как да те разведри.
След две седмици обездвижване в леглото най-доброто, на което човек на моите години можеше да се надява, е необратима дегенерация на мускулите, но по-вероятно бе краката ми просто да се напълнят със съсиреци, които да причинят емболия и да ме убият. Този риск беше допълнително утежнен от необходимостта да спра за известно време антикоагулантите, които разреждаха кръвта ми, за да дам шанс на раните да заздравеят.
Затова ми пратиха физиотерапевт още докато раната отстрани на тялото ми кървеше; броени дни след като гипсираха крака ми. Караха ме да вдигам и да свалям ръце, да вдигам и да сгъвам здравия си крак.
По няколко пъти дневно ме измъкваха от леглото и слагаха на стол, въпреки че адски болеше да се изправям. След две седмици ме изписаха от болницата, но прекарах още един месец на инвалидна количка, докато костите ми заздравеят. Гипсът беше твърде тежък, за да го мъкна насам-натам, а ако използвах патерици или проходилка, имаше опасност шевовете на раната да се отворят.
Въпреки усилията, когато свалиха гипса, кракът не беше в състояние да издържи тежестта на тялото ми. Опитах се да използвам проходилката, но Роуз смяташе, че съм твърде нестабилен с нея. Затова се върнах на инвалидната количка за още три седмици, докато заякнах достатъчно с повдиганията и сгъванията под ръководството на Клаудия.