- Хайде да приключваме - казах.
- Направи само още осем.
Погледнах я. Беше едра, но не дебела, със здрав вид, без да; е особено хубава. Имаше широко плоско лице и раменете и ръцете ѝ изглеждаха твърде големи за жена. Понякога, когато се олюлявах, ме хващаше със силната си ръка и ми помагаше да възвърна равновесието си. Ако трябва да я опиша с една дума, бих използвал „масивна“. Такава беше - масивна. Като гардероб.
Като се замислих за мебели, пак си спомних люлеещия се стол на Конър и се разсмях. Нацепването на проклетото нещо ми костваше много болка и изтощение, но си струваше усилието.
- Кое е толкова смешно, Бък?
- Не е важно.
- Не е важно или вече забрави на какво се смееше?
Следенето на умственото ми състояние бе част от програмата за рехабилитация. Още преди инцидента показвах някои симптоми на леко умствено влошаване и мозъкът ми бе една от системите, които можеха да декомпенсират в резултат на нараняванията.
- Не съм забравил нищо. Просто не ми се приказва.
Отново вдигнах крака си. Болеше. Цялото тяло ме болеше.
Дълбоката мускулатура също.
Дори след три месеца тренировки, понякога се уморявах толкова, че след физиотерапията се връщах в инвалидната количка. Всичко това ме правеше относително раздразнителен - дори спрямо възрастовата ми група, в която нивата на раздразнителност така или иначе са високи.
Това си беше проблем. Когато се изнервя, започвам да се мръщя, а почна ли да се мръщя, ставам некомуникативен, пък некомуникативността била един от факторите, задълбочаващи старческата деменция.
Лекарят ми изнесе пространна лекция на тази тема и накрая написа нещо на една бележка и ми я даде. Почеркът му бе неразгадаем, затова занесох бележката на аптекаря, който ми каза, че оня задник ми е предписал „позитивно мислене“.
Изпсувах няколко пъти за безполезното разкарване до Уолгрийнс, но си купих два стека цигари, тъй че не бях съвсем капо.
Предишният ми лекар беше малко по-свестен. След смъртта на сина ми ме изпрати на психиатър, който ми написа рецепта за антидепресанти. Все още държа някои от хапчетата в шкафчето си, но не искам да ги пия. Когато гълтах антидепресанти, не бях на себе си.
- За какво си мислиш, Бък? - попита Клаудия.
- Няма значение.
- Няма значение или вече забрави за какво си мислеше?
- Казвал ли съм ти, че не те харесвам?
- Днес не.
Това си го спомнях. Помнех го. Честно.
- Докато вдигаш крака си, повтаряй следния списък - каза Клаудия. - Стол, птица, камион, храст, шапка.
- Това не е списък. Това са думи, които нямат нищо общо помежду си.
- Именно. Това е тест за краткосрочната памет. Правили сме го вече. Не си ли спомняш, че сме го правили?
- Разбира се, че си спомням.
- Значи знаеш какво да правиш. Хайде, повтори списъка.
- Не искам. Има други неща, за които да мисля.
Мислех за Илайджа. Може би трябваше да му попреча да си тръгне, макар че нямах представа как. Не можех да хукна подир него с проходилката.
Наистина ли щеше да си потърси адвокат? Наистина ли смяташе да се предаде в полицията? Беше много вероятно да е дошъл във „Валхала“, за да потърси помощ, каквато не можех да му осигуря, и в такъв случай повече нямаше да го видя. Може би след като видя в какво съм се превърнал, е решил, че не съм в състояние да направя за него онова, което иска.
Давах си сметка, че целият сценарий може да е клопка. С Илайджа не се бяхме разделили приятелски. Не е повод за радост, когато някой стар враг се появи отново в живота ти след петдесет години. Само преди няколко месеца бях отишъл на едно място, не много по-различно от „Валхала“, за да търся един неприятел от далечното минало, и намеренията ми изобщо не бяха добронамерени. Не беше изключено посещението на Илайджа да има подобна цел.
Само дето аз имах много повече основания да го мразя, отколкото той мен; беше се измъкнал от Мемфис почти невредим и ми остави адска каша за оправяне. Никой не идва да ти отмъщава, след като вече ти е отмъстил веднъж.
Във всеки случай сигурно повече нямаше да се появи. И ако не се появеше, щеше да е по-добре за мен. Не ми трябваха още проблеми. Аз обаче обичах проблемите, а не знаех i колко още ще имам възможността да се забъркам занапред.
- Списъкът, Бък.
- Стол, птица, камион, черга... по дяволите.
- Хайде. Знам, че можеш.
- Стол, птица, камион...
Тишина. Пет неща, които нямаха нищо общо помежду си. Кой може да запомни такъв списък? Никой. Роуз понякога идваше на сеансите ми с Клаудия и тя също казваше, че не може да запомни списъците.
- Добре, почивка за цигара - каза Клаудия, за да не ме принуди да се унижавам, като призная очевидното. - Забравила съм моите. Ще ми дадеш ли една от твоите?