- И разбира се, винаги е разумно да диверсифицирате инвестиционния си портфейл, като купувате ценни метали.
- Това е повече от ясно.
Натиснах копчето на дистанционното. Осъзнах, че и аз съм като фондовия пазар. Ежедневният ми напредък в рехабилитацията и цялото възстановяване след раняването бяха само моментни вариации. Нищо повече от временни победи, скриващи истинската ми регресионна линия, която се спускаше стръмно надолу с поредица от провали. Бях престанал да шофирам нощем. След което почти напълно се бях отказал от шофирането. Вече не пушех пред телевизора. Не ядях храните, които обичах. Избягвах да се качвам по стълби.
Постепенно губех всичко, което имах. Сина си. Дома си. Подвижността си. Ума си.
Вратата се отвори. Влезе Роуз. Беше се записала в клуба по маджонг, който се събираше всеки следобед - по времето, когато аз обикновено дремвах след рехабилитацията. Доколкото знам, никога не беше играла маджонг, преди да се преместим във „Валхала“, и дори не бе проявявала интерес към подобни игри, затова подозирах, че го използва само като извинение, за да се махне от мен за известно време.
Погледна телевизора.
- Има ли добри новини?
- Някога да е имало?
6
2009
Телефонът ме събуди в два следобед. Никой не ми звъни в два следобед. Възпитаните хора имат уважение към следобедната дрямка, пък и по принцип малко хора ми се обаждат. Най-често това са снахата, която звъни веднъж-два пъти на седмица да пита как съм, и внукът, който се обажда всяка неделя точно преди обяд.
Извиках на Роуз да вдигне, но я нямаше в апартамента, затова грабнах безжичния апарат от нощното шкафче и натиснах зеления бутон.
- Какво има?
Вместо отговор чух сигнал свободно, а някъде в стаята продължаваше да звъни телефон. За момент не разбрах какво става, после осъзнах, че звъни мобилният ми.
Никой никога не ми се обажда на мобилния; този телефон беше само за спешни случаи. Но бях дал номера на Илайджа. Не исках да звъни на стационарния, за да не попадне случайно на Роуз. Мислех да сложа мобилния някъде наблизо, но бях ядосан и уморен след лошото представяне на рехабилитацията и забравих. Бях оставил проклетия апарат в джоба на панталона, който сега бе преметнат на облегалката на креслото чак в другия край на стаята.
Нямаше да успея да вдигна навреме, а не знаех как да върна обаждането. Най-вероятно Илайджа звънеше от уличен автомат или от непроследим номер. Нямах добра представа как работят тези машинки, но знаех, че той не е от хората, с които можеш да се свържеш, като просто натиснеш копчето за пов- торно набиране.
От деветдесет и два дни правех рехабилитация. Изтезавах се и тласках тялото си до ръба на пълното изтощение. Ако не можех да стана от леглото, за да вдигна телефона, какъв бе смисълът от всичко това?
Едва преди няколко седмици бях успял да стана без нужда помощ и това ми се стори огромен триумф, след като три месеца се налагаше всеки ден да викам някой от персонала да ме повдигне. Процедурата обаче все още ми отнемаше няколко минути, включително с две кратки почивки, за да си поема въздух. Телефонът вероятно щеше да звъни около двайсетина секунди.
Не трябваше да бързам. Ако натоварех краката си рязко, можеше да поддадат и тогава щях да падна, да си ударя главата в пода и да умра като тъпак. Излишен риск за разговор, който и без това не би трябвало да провеждам.
От друга страна, рано или късно сигурно и без това щях да умра като тъпак.
Смъкнах левия си крак на пода, стиснах зъби и се опитах да седна. Движението напрегна дълбоките ми мускули и опъна стегнатия белег на кръста, където ме бяха зашили. Бях положил толкова много усилия да овладея тази простичка задачка, а все още бе почти невъзможно да се справя без помощ.
Главата ми се замая и цялата ми страна се раздра от болка. Изквичах и се пуснах от стената. Сега цялата ми тежест беше върху Краката - точно там, където не биваше да бъде. Бедрата ми затрепериха и усетих, че коленете ми омекват. Залитнах напред, но успях да подпра ръце на проходилката и да запазя равновесие. Преди да се изправя съвсем, си поех въздух - дълбоко и бързо.
И тогава телефонът спря да звъни.
- О, мамка му - казах на празната стая, защото бях немощен, изкуфял, нещастен и съсипан.
Телефонът пак зазвъня. Явно беше затворил и пак бе набрал номера. Дотътрих се с проходилката до другия край и успях да изтръскам апарата от джоба на панталона навреме, за да отговоря.