- Здравей, Барух.
- Илайджа.
- Помислих, че си решил да не ми помагаш.
- Не ти помагам. Каза, че ще се предадеш на полицията, и аз казах, че ще се постарая да мине гладко.
- Много добре. Наех адвокат по криминални дела и съм готов да се предам, ако властите могат да ме защитят.
- Отиди в центъра за криминално правосъдие на „Поплар“ 201 и ще се видим там.
Той се изсмя. Все още звучеше като чуруликане, но със сурова нотка.
- Не ти ли казах, че съм в опасност? Не дойдох да търся Барух Шац, за да вляза през главния вход в сграда, пълна с полицаи и престъпници. Много добре знаеш, че хората с полицейски значки могат да служат и на други интереси, не само на правосъдието.
Мразех много неща в Илайджа, но най-много мразех начина, по който говореше.
- Добре, какво искаш от мен?
- Тъй като си известен със своята неподкупност, искам да уредиш нещата с някой твой познат, на когото имаш доверие. Аз ще се предам на този служител на реда на избран от мен терен и ти ще се погрижиш той да ме заведе на сигурно място.
- Искаш да те включим в някоя програма за защита на свидетелите, така ли?
- Искам да не ме убият днес.
- Трябва да ми кажеш в какво си се забъркал.
- Ще разкажа на полицията. Ти не си полицай. Вече не си. Задачата ти е проста - да ме свържеш с хора, на които имаш пълно доверие. Можеш ли да го направиш?
- Познавам един човек.
- Чудесно. Свържи се с него. Предполагам, че можеш да му се обадиш в близкия един час. След това ще ти звънна и ще ти кажа къде ще се срещнем.
- Това не ми харесва - измърморих, но линията вече бе прекъснала.
7
2009
Пенсионирах се през 1976 г., което означава, че всичките ми приятели от полицията също бяха пенсионери; всъщност твърде малко от тях все още бяха сред живите. Познавах само един действащ полицай - едно двайсет и шест годишно чернокожо хлапе на име Андре Прайс. Не бяхме приятели, защото застрелях в лицето неговия ментор - детектив Рандал Дженингс от отдел „Убийства“, с 357-калибров „Магнум“.
Дженингс си го просеше - беше мръсник, убил четирима души, който ме простреля с ловна пушка в гърба. Обаче Прайс все още не можеше да преживее, че го убих. Той беше единственият полицай, който отишъл на погребението на Дженингс. Дори прочел надгробното слово.
Няма какво да спечелиш от това да присъстваш на погребението на един безчестен тип. Прайс нямаше на кого да се подмаже там, нямаше пред кого да трупа активи. Присъствието му на това погребение само привличаше вниманието на вътрешния отдел и поставяше под съмнение всичко, което Андре постигаше в работата си. Ако не можеше да понесе малко тормоз, нямаше да отиде, но дори да беше чист като сълза, пак си навличаше проблеми, които повечето ченгета с удоволствие биха избегнали.
Уважавах Прайс точно заради това надгробно слово за корумпирания му приятел. Показваше принципност. Истинска смелост.
Когато му позвъних, той ми затвори, което също е достойно поведение.
Пак му се обадих.
- Старче, знам, че няма какво да правиш по цял ден, но аз съм зает. Нямам време за теб.
- Имаш ли време за човек, който е готов да свидетелства за поредица от банкови обири, останали неразкрити в продължение на петдесет години?
- Мой човек, ако си решил да правиш списък с всички неща на този свят и да избереш единствената глупост, за която не бих дал и пет пари, направо си уцелил в десетката с този банков обир преди петдесет години.
- Внимавай как говориш!
- Прекалено съм зает с престъпленията от вчера. През последните седмици станаха пет-шест наркоубийства и все още нямаме арестуван за никое от тях. Някакъв си грабеж отпреди половин век изобщо не ме интересува.
Това, разбира се, бе съвсем логичен отговор. Обаче той не затвори, затова му казах за Илайджа, за странната ни среща на закуска във „Валхала“ и за молбата на крадеца за помощ.
- Опитва се да те преметне - заяви Андре. - Подготвя някаква измама.
- А може би просто е притиснат в ъгъла и това е единственият му изход.
- Това е логиката на алчността. Иска ти се да е така и пренебрегваш всички факти, които не ти изнасят. Почти сигурно е, че планира някакъв капан или двойна игра.
Логиката на алчността. Добре казано, цялата работа смърдеше. Уклончивостта и потайността на Илайджа бяха добро основание да не му вярвам, а и ако наистина искаше да се предаде, нямаше да има нужда от посредник.
Ако се страхуваше да отиде в полицейския участък, можеше да извика ченгетата да го вземат от кабинета на адвоката му. А ако се тревожеше, че враговете му имат свои хора в полицията, адвокатът вероятно можеше да го свърже с някой некорумпиран служител на реда със същата лекота, с каквато и аз. Дори с по-голяма. Адвокатите общуват с ченгета всеки ден. А аз съм осакатен пенсионер, който живее в старчески дом.