Не отговорих.
- Да, определено е „Мембърс онли“. С еполетите и всичко останало.
- Подарък е от сина ми.
- Кога? През 1985 ли?
Спрях да се занимавам с проходилката.
- През 1986 - уточних. - За 65-ия ми рожден ден. Със сина ми и жена ми Роуз отидохме на вечеря във „Фолкс фоли“. Аз си взех телешко филе. Поръчах го средно недопечено, а те го направиха средно опечено, но въпреки това го изядох.
Спомнях си тези подробности, но не можех да запомня списъка на Клаудия. Странна работа е това паметта.
- Вече е почти юли, Бък. Не е ли малко топличко за яке?
- Имам лошо кръвообращение.
- Нека ти помогна да го съблечеш.
- Защо?
- Защото искам да го съблечеш - отговори той и изглеждаше съвсем сериозен.
- Няма да ми пипаш якето.
- Никъде няма да ходим, докато не съблечеш това яке.
Погледнах го изпитателно и за минута обмислих възможностите си. После хвърлих цигарата на асфалта и разкопчах якето. Отдолу носех 357-калибровия си револвер в раменен кобур под ръката.
- Така си и мислех - каза Андре. - Няма да позволя да се качиш в колата с това оръжие.
- Може да потрябва, ако стане напечено.
- Отиваме да заловим човек, който е ограбил банка преди петдесет години. На колко години е сега? На седемдесет и пет?
Пресметнах наум.
- Бил е на тринайсет в концлагера през 44-та, значи сега е на седемдесет и осем.
- Мога да се справя със седемдесет и осем годишен старец. Няма да има нужда да ми пазиш гърба.
- Всеки, който е в състояние да държи оръжие, може да бъде опасен - изтъкнах аз.
- Знам. Точно затова не искам да се мотаеш зад мен въоръжен. Върни се вътре и прибери това.
Не помръднах.
- Никъде няма да те карам, докато не го оставиш - настоя той.
- Не те харесвам.
- Тогава защо ми се обади?
Разгънах проходилката и пак се преборих с трите стъпала. Когато влязох в стаята, Роуз гледаше телевизия.
- Защо си облякъл това яке? - попита тя. - Навън е трийсет градуса.
Смачках якето на топка и го хвърлих на земята.
- Това револверът ти ли е? - Този път прозвуча притеснено.
- Идвам само да го прибера.
Смъкнах една стара кутия за обувки от полицата в гардероба и увих оръжието в марлята, в която го държах.
- Защо изобщо го носеше?
- Няма значение.
- Има значение, когато се разхождаш наоколо с револвер. Не искам пак да пострадаш.
- Всичко е под контрол.
- Кое е под контрол? За господин Конър ли става дума? Вивиан Уайът ме намери, докато играех маджонг, и само да знаеш колко ми пили на главата!
- С Конър се разбрахме. Всичко е идеално.
Върнах кутията на полицата и хвърлих кобура в задната част на гардероба. Понечих да взема якето, но не ми трябваше, затова оставих Роуз да го оправя. Доста трудно ми беше да се навеждам, затова и вече не носех обувки с връзки.
- Накара ме да обещая, че ще ти взема брадвата. Сигурно ще побеснее, ако разбере, че държиш оръжие тук. Не трябва да го разнасяш така.
- Знам. Затова дойдох да го оставя.
- Двайсет и първи юни беше миналата седмица - изтъкна Роуз. - Станаха седем години. Мислех да не ти припомням, защото си твърде зает с рехабилитацията. Но може би трябваше да направим нещо. Може би трябваше да поговорим. Може би трябваше да отидем на гробища.
- Странно, че го споменаваш.
- Защо да е странно?
- Няма значение.
- Скръбта не е признак на слабост, Бък. Знам, че имаш чувства.
- Не съм казал, че нямам. Но не виждам смисъл да говоря за тях.
- Женени сме шейсет и четири години и той ни беше син. За мен също беше трудно да се разделя с къщата. И не искам да се чувствам сама.
- Не си сама. Ще се върна за вечеря. Всичко е наред.
След тези думи грабнах проходилката и се измъкнах навън.
9
2009
- Искам да знаеш, че не ти се сърдя за Дженингс - каза Андре. - Той винаги е бил добър към мен, но когато си в ситуация „аз или той“, разбираш, че собственото оцеляване стои на преден план. Проблемът ми е с фундаменталната ти философия за полицейската работа.
Размърдах се неспокойно на седалката и заопипвах колана. Не обичах да съм пътник в чужда кола.
- Какво имаш предвид? - попитах.
- Имаш едни такива старозаветни разбирания за правосъдието - да смажем злодеите и така нататък. Не можеш да гледаш на престъпността по този начин. Престъпността е социално явление. Трябва да преодолеем идеята за наказанието и да се опитваме да се борим срещу първопричините. Иначе просто обвиняваш бедните за това, че са родени в нищета.
- Срещал съм много крадци, но никога не съм виждал някой да краде, защото няма какво да яде. Хората крадат, защото искат наркотици, защото е по-лесно, отколкото да работят, или защото им липсва морален и интелектуален капацитет, за да разберат, че не е правилно да заплашваш някого с оръжие.