- Дори така да е, пак говорим за социален проблем. Четох едно изследване, което открива пряка взаимовръзка между поемането на олово в токсични концентрации и престъпността. Когато малките деца приемат олово, то забавя развитието на мозъка. Оловото води до по-нисък коефициент на интелигентност и уврежда капацитета за съчувствие и самодисциплина.
- Глупости.
- Можеш да погледнеш статистиката. Бумът на автомобили, горящи олово, предшества престъпната вълна от 70-те години, а повсеместното въвеждане на безоловен бензин води до спад на престъпленията през 90-те.
Оригнах се презрително и Андре наду климатика, за д4 издуха миризмата към задната седалка.
- Ето по това се различаваме двамата с теб - казах му. - Ти гледаш на престъпността като на компютърна програма. Като на куп статистически данни. Много е лесно да съчувстваш на престъпниците, ако ги възприемаш като група потиснати и онеправдани хора. Можеш да им симпатизираш само като съвкупност, защото на индивидуално ниво тия мръсници са адски нетърпими. Освен това статистиката превръща страданието на жертвите в абстракция. За мен престъпността винаги трябва да се приема лично, тя е нещо, което едни хора правят на други.
Той отмести очи от пътя и ме погледна, сякаш преценяваше парче говеждо.
- Между другото, как умря синът ти?
Участъкът от шосе 240, по което пътувахме в момента, се казваше магистрала „Аврон Б. Фогелман“. Вече имаше еврейски магистрали.
- Защо питаш? - отвърнах.
- Не знам. От любопитство, предполагам. Тайна ли е?
- Не. Просто не обичам да говоря за това.
- Е, какво толкова? От рак ли почина? Или е загинал в катастрофа? Или... нещо друго?
- Писаха в онзи вестник - „Комършъл апиъл“. Бъди полицай и го потърси на микрофилм, ако толкова те интересува. Само не ме занимавай с това.
- Добре, първо, не ми се сопкай, старче. И второ, не мисля, че микрофилмите все още съществуват.
- Какво те интересува как е умрял? Да не би да има нещо, което искаш да разбереш за мен, и ще го осветлиш, ако имаш тази информация?
- Може би. Не знам. Опитвам се да водя разговор.
- Той ми беше син, почина и го погребах. Ако говоря за това, все едно пак го съживявам и трябва пак да го погребвам. Какъв е смисълът?
- Не знам. Може би като говориш, ще преодолееш мъката по-лесно.
- Тази мъка не се преодолява. По-добре да не мисля за нея.
- Както искаш, Бък. Не е мой проблем.
- Прав си. Не е.
Мълчахме през останалата част от пътя до малкото еврейско гробище, което се намираше в мизерната част на централен Мемфис, близо до Саут паркуей. Преди сто и двайсет години всички евреи в района живеели тук, но с годините кварталът се населил с чернокожи, после черните се изнесли и мястото се превърнало в индустриална зона, после фирмите западнали и кварталът съвсем запустял. Сега до гробището имаше изоставена фабрика. От другата страна на улицата беше дворът на някакъв склад, пълен с товарни контейнери.
Железопътната линия беше само на петдесетина метра от гроба на сина ми и тракането на влаковете често прекъсваше заупокойните служби. На изток имаше някаква странна кариера, дълбока рана, прорязваща пейзажа, със застояла вода на дъното. Гробището беше малко - десетина декара зеленина сред прахта и упадъка, поддържани с членския внос на застаряващата и топяща се религиозна общност.
Хората, които са живели тук, се бяха изселили. Контейнерите отиваха някъде, отвъд хоризонта; товарните влакове - също.
За мен обаче това място, през което всеки и всичко само преминаваше, бе крайна дестинация. Финал. Всичко наоколо беше транзит, но не и аз. Аз идвах тук, защото тук исках да стигна, на това мъничко парче земя, приютяващо мъртвите. За мен то означаваше вечност. Не беше далеч времето, когато щях да дойда за последен път и повече да не си тръгна.
Спряхме на паркинга и минахме през една дупка в оградата около гробището. Над един пресен гроб имаше навес, което означаваше, че наскоро е имало погребение, но наоколо нямаше жива душа освен един помияр, който гонеше някаква катеричка между надгробните плочи, и Илайджа и адвокатът му, които разглеждаха гробовете в най-стария участък.
Никога не съм имал голямо желание да идвам тук. Бях го избегнал дори миналата седмица, на годишнината от смъртта на сина ми. Даже не споменах за годишнината пред Роуз, защото се опасявах, че разговорът ще завърши с пътуване дотук.
Сега идвах, без да се замисля, за да арестувам един човек, за когото не се бях сещал в продължение на десетилетия - до тази сутрин. Запалих цигара и реших да не се вглъбявам прекалено в чувствата си.