Бъди беше роден в Мемфис, Тенеси, и служи в Тихия океан по време на Втората световна война. Работеше като пътуващ търговец в продължение на трийсет години и даде гимназиално образование на двама сина. Беше женен за баба ми Маргарет Фридман 72 години.
Беше щедър и посвещаваше времето си на благотворителни дейности. Макар и навършил 90, той организираше програма за следучилищни занимания на ученици в неравностойно положение и тормозеше възрастните от еврейската общност да се записват като доброволци.
Овен това винаги би се погрижил да те уведоми, че си напълнял с два-три килограма от последния път, когато те е видял.
Дядо ми беше силен мъж, но никой не може да е силен вечно. Бе прекарал живота си на път и много се гордееше с колата си. Но когато рефлексите му отслабнаха, трябваше да се откаже от шофирането в името на собствената си безопасност.
По времето, когато навърши 90, все още редовно правеше физически упражнения в Еврейския център, но през последните години от живота му рискът от падане бе прекалено висок и трябваше да използва проходилка.
Попкултурните описания на напредналата възраст никога не включват цената, която хората плащат за своето дълголетие; психологическия товар от това да погребеш всички; чувството, че си затворен в едно все по-отслабващо тяло; загубата на личното пространство и на достойнството, които идват с влошеното здраве, и съзнанието, че утре нещата ще са по-лоши, отколкото днес.
Бъди беше горд човек, който бе изправен срещу тежка поредица от обстоятелства, с каквато се сблъскват милиони хора, но която популярната култура има навика да замазва с клишета и страхливи евфемизми. Написах тази книга за него.
1
2009
През щурата ми младост като детектив в полицията на Мемфис съм потрошил порядъчен брой служебни автомобили. Повредил съм доста чужда собственост. Нарушил съм конституционните права на доста хора, често със свит на руло телефонен указател. Затова да слушам конско от някой с официални правомощия, не е нещо ново за мен.
Навремето бях свикнал да седя тихо и да си мисля за футбол, докато шефовете ми крещят и изливат гнева си. После си посипвах главата с пепел и продължавах да я карам постарому. Никой не ми се сърдеше дълго; скоро довеждах някой опасен престъпник до доста нелицеприятен край и получавах незабавно опрощение за всяко своеволие.
Сега обаче нямах никаква представа как да умилостивя Вивиан Уайът, директорката за връзки с обитателите на Дома за асистирано съжителство на възрастни хора „Валхала“. Изглеждаше наистина бясна.
Сложих ръка на облегалката на стола, на който седях, и ѝ се усмихнах глуповато:
- Какво да ви кажа? Аз съм вълк единак. Играя по свои собствени правила.
По моите стандарти това си бе почти извинение.
Вив ме погледна намръщено. Не изглеждаше впечатлена. Тази жена явно беше неуязвима за чара ми.
- Господин Конър се оплака, че сте го нападнали с брадва.
- Не съм го нападал.
- Но сте били с брадва, господин Шац.
- Наричай ме Бък, захарче.
- Помислил си е, че искаш да го убиеш, Бък. И моля те, наричай ме „госпожица Уайът“.
Изсумтях презрително:
- Когато реша да убивам Конър, госпожице Уайът, уверявам ви, ще дам недвусмислена заявка за това. Брадвата ми трябваше, за да нацепя проклетия му люлеещ се стол.
- Този стол е много скъп за господин Конър. Това е едно от малкото неща, които са останали от стария му живот, преди да дойде в нашия дом. Спомнете си колко трудна бе тази промяна за вас и се опитайте да разберете защо действията ви толкова са го наранили.
Свих рамене и не казах нищо. Бях постъпил в дома в ин- валидна количка, докато се възстановявах от огнестрелна рана и счупени кости. Имах нужда от чужда помощ, за да се придвижвам, да ставам от леглото сутрин и да си лягам вечер. Имах нужда от помощ дори в тоалетната.
Бях сломен от загубата на самостоятелността си и от раздялата с дома, в който бях живял половин столетие. Повечето утрини, когато се събуждах, ми се искаше мъжът, който ме рани, да беше довършил работата.
Знаех, че ако се бях измъкнал по лесния начин, щях да пропусна шанса да пречукам Рандал Дженингса, а наистина ми достави голямо удоволствие да пръсна мозъка на това копеле по стените на болничната си стая. Възстановяването обаче си беше тежък труд; девет дълги седмици физиотерапия бяха необходими, докато възвърна силите си достатъчно, че да пикая прав. Дори след това все още се налагаше да се държа за помощните перила, закрепени за стените в тоалетната, което ми създаваше сериозни проблеми с насочването на струята. Първия път когато коленичих, за да обърша опръсканото, не успях да се изправя и се наложи да използвам копчето на дистанционната комуникационна система, за да повикам някого от персонала да ми помогне.