- Поне не изглежда да е засада - отбелязах.
- Засада ли очакваше? - попита Андре.
- Не знаех какво да очаквам.
- Много ти благодаря, че ме замеси в тази каша.
До входа на гробището имаше пластмасов варел, пълен с чакъл, и чешмичка. Измих си ръцете и взех две камъчета. Не си спомнях молитвата, която трябваше да изрека, докато се мия, и това ме подразни.
- Това ли е легендарният Илайджа? - попита Андре, като посочи белокосия мъж в другия край на гробището.
- Да.
- Не прилича на крадец.
- На добрите крадци никога не им личи. - Спрях на пътеката. - Изчакай малко.
Тръгнах наляво през тревата, като местех проходилката пред себе си. Андре ме последва. Плочата на Браян беше голяма и нова, от черен мрамор. От двете ѝ страни имаше празни места - за жена му от едната страна, за мен и Роуз от Другата. Почуках по плочата с юмрук и поставих едно камъче отгоре.
- За какво са камъчетата? - попита Андре.
- Евреите оставят камъчета, когато ходят на гробищата, защото сме прекалено стиснати, за да купуваме цветя.
Всъщност не знаех какво означават камъчетата; някой някога сигурно ми бе казал, но вече не помнех.
Майка ми бе погребана до парцела, запазен за мен и Роуз. Оставих камъче и на нейната плоча.
- Естер Шац-Птичето - прочете Андре. - Вашите хора явно си обичат прякорите.
- Аз не обсъждам прякорите на твоите хора.
- И по-добре не го прави, когато можем да те чуем. - Андре клекна, за да прочете надписа на плочата. - Починала е през 1998 година? Сигурно е била доста стара.
- На сто и четири.
- Не виждам баща ти. Да не би още да е жив?
- Той е в по-старата част. Почина през 1927 г. Бях на шест.
- Значи не всички от фамилията Шац са дълголетници като теб и майка ти.
- Беше убит.
Андре изчака да кажа нещо повече, но като видя, че нямам подобни намерения, измърмори:
- Съжалявам.
Това бе един от най-ранните ми спомени. Тогава гробището беше почти празно; имаше само два малки участъка, запълнени с гробове, и още няколко - все още празни, тучни поляни. Зад тях - онази част, в която един ден щеше да почива синът ми, все още не бе разработена; имаше само дървета и храсталаци.
На погребението на баща ми не дойдоха много хора и аз не познавах повечето от тях. Не си спомням лица, но помня колко сломена изглеждаше баба Шац.
- Баща ти вярваше в нещо, което беше неудобно за някои лоши, могъщи мъже - каза ми мама. - Един ден и ти може би ще вярваш в нещо. Искам да запомниш, че нещата, в които вярваш, няма да те предпазят.
Хората се опитваха да я заговорят, но тя не им обръщаше внимание и ме отведе далеч от прясната пръст, която бяха натрупали върху баща ми, покрай една редица гробове.
- Днес ти научи нещо за света, Барух - каза ми.
- Така ли?
- Светът не е хубаво място. Светът не е приветливо място. Светът не е справедлив. Баща ти вярваше в свят, управляван от справедливост и правосъдие, но такъв не съществува.
Заведе ме в един ъгъл на гробището, където гробовете бяха по-малки - дълги не повече от метър.
- Виж това.
Посочи ми паметник, висок около две педи и направен от лят бетон във формата на агне. Малко по-натам по реда имаше още няколко като него.
- Знаеш ли какво са това?
- Това са гробове на малки деца - отговорих.
Майка ми кимна:
- Вярата, че светът е добър, няма да го направи такъв. Вярата, че светът е добър, не го прави безопасен. Хората ще те нараняват по безброй глупави причини. Дори без причина.
- Не, няма - отговорих аз. - Аз ще ги наранявам първи.
Осемдесет години по-късно на почти същото място казах на Андре Прайс:
- Няма какво да направиш по въпроса.
Пъхнах ръце в джобовете си. Илайджа и адвокатът му оглеждаха малките паметници в стария участък. Времето бе превърнало агънцата в безформени купчини бетон.
- Хайде да арестуваме един банков обирджия.
НЕЩО, КОЕТО НЕ ИСКАМ ДА ЗАБРАВЯ
Мама винаги е била слаба женица. Слаби ръце, тънка талия, бледи и стиснати устни, присвити очи като на снайперист. Носеше косата си на кок, толкова стегнат, че опъваше кожата на лицето ѝ, което засилваше естествената суровост на чертите ѝ. Можеше да мине за красива жена, ако си бе позволила да е малко по-мека. Тя обаче не се интересуваше от нежности и красота и след като баща ми намери смъртта си, не искаше да има нищо общо с мъжете или с нещата, в които вярват тези мъже.
Когато бях на осем, някой я сграбчил отзад и я завлякъл в една тъмна уличка. Бях във втори клас и когато часовете свършиха, нея я нямаше да ме заведе вкъщи. Спомням си, че чаках близо два часа в дирекцията на еврейското училище, преди един полицай да ме вземе.