Каза ми, че се е случило нещо лошо. Качих се в полицейската кола - стара таратайка с отличителни знаци, и той ме закара в участъка. Все още си спомнях ясно смъртта на баща ми – погребалната служба в горещото претъпкано гробищно параклисче и миризмата на прясно изкопана пръст. Бях скован от ужас. Полицаят ме сложи на една твърда дървена пейка и ми каза да не мърдам оттам. Чаках дълго и през това време гледах как ченгетата довличат разни злосторници за регистрация.
Повечето престъпници изглеждаха примирени и кротки и вървяха доброволно към килиите за задържане. Един се съпротивляваше и се наложи няколко полицаи да го усмирят с палки и юмруци. Когато свършиха, главата му беше в кръв и той висеше неподвижно между две ченгета, които го завлякоха нанякъде.
Най-сетне полицаят, който ме бе взел от училище, се върна. Каза, че може да видя майка ми, но да не се плаша и да не плача.
Заведе ме в малка стая. Мама седеше там и ме чакаше. Лицето ѝ бе подуто и имаше лилава синина около лявото око. Дрехите ѝ бяха в кръв; големи червеникаво-кафяви петна.
Не казах нищо. Не знаех дали да се хвърля в ръцете ѝ, или да побягна.
Тя само се усмихна. Имаше два счупени зъба и устата ѝ бе разкървавена.
- Трябваше да видиш него - каза.
Заведе ме вкъщи, изми се, сготви ми вечеря и ме сложи да спя. Не ми каза какво се е случило и аз бях достатъчно разумен да не питам. Но ми беше любопитно, а и винаги съм обичал да си вра носа, където не ми е работа. Затова, когато станах полицай, осемнайсет години по-късно, отидох в архива и изрових доклада за нападението над мама.
Ето най-стария ми спомен от Птичето Шац. Бил съм на четири или пет. Тя ме заведе в един голям универсален магазин в центъра да пазаруваме дрехи за еврейската нова година Рош а шана. Качихме се в автобуса и тя ми каза да я държа за ръката през цялото време, иначе някой можело да ме отвлече и да ме накълца на парчета. Купи ми риза и панталон от детския отдел, после ме остави на един стол в отдела за дамска конфекция и накара продавачката да ме гледа през цялото време, докато тя мереше дрехи. Избра бяла памучна блуза и пола до глезените от дебел син плат.
Новата пола ѝ бе съвсем по мярка, но веднага щом се прибрахме вкъщи, мама извади иглите и конците.
- Какво правиш? - попитах я.
- Крия ножчета за бръснене в дрехите си - отговори ми.
Показа ми как пришива остриетата в подгъва на кръста и как ги закрепва с достатъчно конци, за да не изпадат, но не чак толкова здраво, че да не може да ги извади, когато ѝ потрябват.
- Защо го правиш? - попитах я.
- За да съм подготвена, ако някой се опита да ме изнасили.
Ако се питате как майка ми переше дрехите си, отговорът е на ръка и много внимателно.
Оказа се, че все още е имала ножчета за бръснене, пришити в дрехите, и няколко години по-късно, когато е имала причина да ги използва.
По-късно съм виждал много рани, нанесени от жени на нападателите им; обикновено драскотини по ръцете и синини по лицата от удари с длан. Имайки предвид, че разследвах убийства, самият факт, че се налагаше да се занимавам с такива рани, подсказва, че нещата не са се развили добре за жените. Освен това знам, че в организираните от полицията курсове по самозащита за жени ги съветваме да удрят или ритат в гениталиите на нападателя. Мама не беше драскала лицето на нападателя си и не го беше ритала в топките. Беше се нахвърлила върху мръсника като дива котка, беше се целила в жизнените му органи и го беше разкъсала.
С ножчетата за бръснене и ноктите си бе разпорила три- сантиметровия слой подкожна мазнина на корема и стената на коремните мускули и бе разпиляла червата му на паважа.
- Трябваше да видиш него - каза ми тогава.
Не се е шегувала. Наложило се е да го изриват с лопата.
След като прочетох доклада, поех премерен риск за собствената си сигурност и я накарах да ми разкаже.
- Спомням си, че усетих дъха му във врата си, когато ме сграбчи. Каза: „Имам да ти покажа нещо“. - Дори години след случката, присвиваше очи при спомена. - Оказа се, че и аз имам нещо, което да му покажа. Видя го, точно преди да умре. Показах му собствения му панкреас.
Майка ми държеше ножчета в дрехите си до 64-тия си рожден ден през 1956 г., когато Роуз ѝ купи автоматична пералня, а аз ѝ подарих пистолет, който носеше в чантичката си.
10
1965
По телевизията говореха за стачката в центъра на града.
- Неблагодарници, това са те - заяви един тип, когото представиха като г-н Алвин Клъдж от „Клъдж шипинг енд фрейт“.