Пол Шулман ми беше дал две следи към Илайджа - че мишената на обирджията е свързана със стачката на докерите и че Ари Плоткин участва по някакъв начин. С Плоткин щях лесно да се оправя; можех да го хвана и да го смеля от бой, докато изпее всичко, което знае, но ако го направех, Илайджа веднага щеше да узнае и щях да остана без най-добрата си следа. Затова реших първо да проуча стачниците. И понеже нямах представа с кого друг да говоря, реших да отида (ipn гневния чернокож, когото бях видял по телевизията. Не беше особено гениален дедуктивен ход от моя страна, признавам, но и никога не съм твърдял, че съм Шерлок Холмс.
Малой се представяше като „активист“ и „организатор“, но беше по-скоро подстрекател. Беше дошъл в Мемфис преди няколко месеца и бе наел малък офис в центъра на града точ- но срещу небостъргача, където се помещаваше централата на „Клъдж шипинг енд фрейт“. „Клъдж“ беше една от десетките компании, извършващи превози по реката, и в най-добрия случай можеше да се нарече средно голяма фирма, но имаше лоша слава с това, че плаща мизерни надници, и повечето ѝ работници бяха черни, затова бе идеална мишена за един подстрекател на протести за граждански права. Операторите на електрокари и докерите приемаха добре приказките за несправедливости в заплащането и достоен живот и той започваше да бърка в здравето на доста богати бели задници.
През последните два месеца Малой бе организирал повече от половината чернокожи работници на компанията. Шест седмици преди това 120 души не бяха отишли на работа в складовата база на остров Гавърнър. Оттогава обикаляха пред офиса на „Клъдж“, като размахваха лозунги, тормозеха бизнесмените и плашеха секретарките.
- Ако група чернокожи работници се опита да се включи в някой бял профсъюз, оттам ги изритват, въпреки че всички трудещи се са братя - каза Малой. - А когато тези работници се опитват да се организират и да демонстрират мирно за достойно заплащане, изведнъж се оказват заобиколени от петдесет ченгета с палки, пистолети, пожарникарски маркучи и зли кучета.
- Там няма кучета.
- Може още да няма, но рано или късно ще доведат.
Поседяхме мълчаливо за момент и аз си спомних как веднъж навремето няколко пияни есесовци хвърлиха едно еврейче от Детройт на име Марк Гросман в една барака и после напъхаха вътре две германски овчарки, които бяха държали гладни дни наред. Швабите гледаха какво се случва, залепили носове на мръсното прозорче, а на другия ден ни накараха да почистим останките.
- Петдесет ченгета, детективе. Не повече от половината стачници излизат да демонстрират тук в даден ден, а трябва да държим и няколко протестиращи на остров Гавърнър, за да спират стачкоизменниците, когато отиват на работа. Останалите стачници работят на надница по един-два дни седмично, за да си плащат наемите и да гледат децата си, докато жените им ходят да чистят къщите на белите. Петдесет ченгета усмиряват шейсет докери плюс няколко десетки будни граждани, които се събират в подкрепа на каузата ни. И после изпращат вас, за да ме тероризирате. Не ме е страх от вас, детективе. Мисля, че вашите хора се страхуват. Знаете, че това не са просто няколко протестиращи от една докерска фирма. Знаете, че това е началото на нещо по-голямо. Нещата не могат да продължават както досега.
Когато някой глупак започне да ми крещи, винаги се сещам за един малък философски въпрос: Дали характерът на човека оформя възгледите му, или възгледите оформят характера?
Не бях достатъчно умен, за да преценя дали кокошката се е появила преди яйцето, но и двата случая изглеждаха еднакво вероятни. Възгледите на човека за обществото се проявяваха в действията му. Аз например вярвах, че светът е жесток и опасен, затова и аз бях жесток и опасен. По същия начин вярващите в теорията на конспирацията и параноиците, хората, които подозират всеки в заговор, много често се оказваха коварни копелета.
- Не искам да слушам подобни глупости - заявих му аз.
- Аз пък не искам полицията да идва в офиса ми. Но явно нямам избор. Ако ще ме арестувате, спестете ми увъртанията.
Подаде ми китките си.
- Искам само да ви задам няколко въпроса. Ако искате да се махна, успокойте се и ми отговорете.
Той замълча за секунда и ме погледна изпитателно:
- Може би трябва да се обадя на адвоката си.
Виновните - професионалните престъпници - много бързо се позоваваха на правото си на адвокат; но самонадеяните типове също го правеха. Арогантните копелета бяха много загрижени за правата си. Все още не знаех с какъв чешит си имам работа. Реших да не правя прибързани изводи, всъщност не ме интересуваше какво замисля Лонгфелоу Малой. Ако мамеше хората си, не беше моя работа да го разобличавам. Аз издирвах един неуловим банков обирджия евреин.