Подобрявах се, но все още бях слаб. Дори не можах да за- махна както трябва с брадвата. Рамото ми бе сковано. Тялото ми не се завъртя под подходящия ъгъл. Краката не ме държаха. Успях да отсека едната шейничка и едната странична облегалка и да направя дупка в седалката, но накрая бях целият в пот и едва дишах, а проклетото нещо все още приличаше на люлеещ се стол.
Шест месеца по-рано щях да го нацепя на трески.
Дадох си сметка, че Вивиан Уайът сигурно има достатъчно голям опит с такива инциденти. Вдигнах ръцете си от проходилката и ги пъхнах в джобовете на памучното си горнище.
Въпреки че в живота си бях преглъщал всякакви унижения, не можех да намеря общ език с Дуейн Конър. Мразех всичко в еднокракия селяк от съседната стая. Кожата му имаше структурата на боксерки, оставени да изсъхнат и да се спекат на слънце, след като са прекарали три дни на седлото, заврени в цепката между бузите на някой каубой. Характерът напълно отговаряше на външния му вид.
- Защо изпитахте необходимост да унищожите люлеещия се стол на господин Конър, Бък?
- Приятелят ми Лудия Мак дойде да ме види. Мак е... - Замълчах, за да намеря правилната дума. - Мак е като вас.
Госпожица Уайът вдигна вежди:
- Имате предвид, че е чернокож?
- Да. И Конър има проблеми с това.
Конър бе нарекъл Мак с няколко обидни епитета; крещеше думи, които карат внука ми да се свива, дори когато наоколо няма чернокожи. Когато обаче обясних това на госпожица Уайът, тя каза само:
- Не може да сечете столовете на хората с брадва. Всъщност защо изобщо имате брадва?
- За ситуации като тази. Когато се налага да насека нещо. Вие и вашите хора не би ли трябвало да реагирате по-бурно, когато някой като Конър говори подобни неща?
- Аз и моите хора не би трябвало да реагираме никак. Ако започна да се ядосвам на всичко, което си мисли или говори всеки изкуфял бял мъж в това заведение, няма да имам време да правя нищо друго. Ти самият вероятно ще окупираш цялата ми сутрин, Бък.
Този намек не ми хареса особено.
- Е, аз пък се ядосах. Конър се държа грубо с приятеля ми. За това няма оправдание.
Тя взе една папка от бюрото и каза:
- Вижте, не би трябвало да говоря за обитателите на дома, но искам да си изградите представа за това, което господин Конър преживява през последните месеци. Той дойде при нас, защото вече не може да се грижи сам за себе си. Синът му отишъл да го потърси, след като не успял да се свърже с него по телефона, и го заварил паднал в дома си. Лежал така от дни, в локва от собствената си урина и екскременти. Вонята била ужасна. Когато приели господин Конър в спешното на баптистката болница, лекарите открили, че бедрената му артерия е запушена от голям тромб. Кракът бил мъртъв и плътта загнивала върху костта. Нямало друг изход, освен да го ампутират.
- Дъртият копелдак си го заслужава. Не може да приказва така на приятеля ми. Лудия Мак има деликатна психика - заради шизофренията.
Вив се наведе към мен:
- Бък?
- Да, госпожице Уайът?
- Нарочно ли повикахте страдащ от шизофрения чернокож мъж на вашия етаж, за да имате повод да се спречкате със съседа си расист?
- Разбира се, че не - заявих, като стиснах дръжките на про- ходилката и леко се надигнах, за да погледна Вивиан в очите. - Мак дойде да ми покаже снимки на внуците си. С него сме приятели повече от петдесет години.
На лицето ѝ се изписа лека усмивка.
- Къде се сприятелихте с чернокож шизофреник, Бък? Много ми е интересно да чуя тази история.
- В праисторическата епоха, когато бях млад патрулиращ полицай. Получихме сигнал, че някой вдига шум и тормози съседите. Когато отидох, Мак стоеше гол, увит с алуминиево фолио и с голям нож в ръка, на покрива на къщата си и крещеше. Подобни обстоятелства лесно могат да ескалират до истинска трагедия, но запазих самообладание и овладях ситуацията.
- Как?
- Като го прострелях във врата.
Тя вдигна вежди:
- Простреляли сте чернокож?
- Лекарят, който се погрижи за раната му, го напомпа с хлорпромазин. Това много му помогна да преодолее кризите.
Ъгълчетата на устата ѝ се извиха надолу.
- И сега сте приятели?
- Разбира се. Казва, че аз съм човекът, който му е осигурил правилното лекарство, и предполагам, че е така. Много ме уважава. Всяка Коледа ми праща картичка. Знаете ли, в живота си съм прострелял трийсет и един души и Мак е единственият, който прояви елементарното приличие да ми благодари, въпреки че всичките до един отчаяно се нуждаеха от куршум.