- Разследвания, които се провеждат от полицейските служби, в които работят въпросните полицаи.
- Ами да.
17
1965
Бях спрял на улицата пред сградата на банката, седях приведен в доджа и слушах футболен мач по радиото. Имах пликче със сандвичи на дясната седалка и пийвах топла, разгазирана кока-кола.
Да наблюдавам банката, не беше перфектният план, знаех го. Нямаше начин да гледам едновременно главния вход и страничния пропуск, където бронираните камиони оставяха пратките, и не можех да кисна пред сградата достатъчно дълго, за да спра онова, което замисляше Илайджа. Просто нямах по-добър план.
Бях си спечелил малко време за работа по случая, като казах на капитана, че разследвам Лонгфелоу Малой - в полицията имаше доста хора, които много биха се зарадвали да видят нахакания негър в затворническа килия. Аз обаче не възнамерявах да им доставям това удоволствие, затова не можех да го използвам, за да оправдая няколко дни или седмици, прекарани в преследване на Илайджа. Скоро трябваше да направя нещо.
Имах няколко непривлекателни възможности: първо, да поема риска и да убедя Грийнфийлд да премести парите възможно най-скоро. Можех лично да наблюдавам товаренето на бронирания камион и дори да го ескортирам до Нешвил. Ако имах късмет и Илайджа планираше удар срещу трезора, можех да преместя парите, преди той да научи за пренасянето им. Но ако грешах и той се готвеше да нападне камиона, щях да попадна право в ръцете му, вероятно щеше да се стигне до престрелка и вероятно щях да загина.
Втората възможност бе да проверя втората следа, която ми даде Пол Шулман. Той каза, че в плана на Илайджа участва Ари Плоткин. Плоткин бе по-рафиниран бандит от Шулман и едва ли щеше да пропее толкова лесно, колкото пропадналия си колега, но пък аз бях готов да му причиня по-жестока болка, ако така ще предотвратя грабежа. За жалост, ако хванех Плоткин, Илайджа много скоро щеше да узнае. Щеше да разбере, че знам коя банка смята да ограби, и да се досети какво може да ми е казал Плоткин. Съответно можеше да промени плановете си и аз щях да съм принуден отново да започна от нулата.
Третата възможност бе да информирам управлението за това, което знаех. Отлагането на доклада за срещата си с Илайджа и информацията за мишената в най-добрия случай щеше да се възприеме като лоша професионална преценка от моя страна. Най-вероятно щяха да го помислят за някакъв расов дефект.
Това лесно можеше да замрази израстването ми службата поне за няколко години. Или дори да ми коства уволнението. А може би щяха да започнат да ме поставят в опасни ситуации без подкрепления, докато не се случи някоя непредвидима трагедия. Всеки един от тези възможни изходи бе недопустим; колкото по-малко научеше полицията за Илайджа и неговата еврейска корупционна мрежа, толкова по-добре.
И това водеше до четвъртата възможност - онази, за която гордостта не ми позволяваше дори да си помисля. Тъй като нямаше официално разследване, можех просто да се откажа. Аз бях полицай, работата ми не беше да спирам престъпления, преди да се случат, а да разчиствам бъркотията след това. Чарлз Грийнфийлд нехаеше за възможността банката му да бъде обрана и аз не виждах никаква причина да ее притеснявам повече от него.
Илайджа не крадеше от хора, които едва свързват двата края. Не крадеше от гладуващи деца. Не крадеше от негрите, протестиращи пред „Клъдж фрейт“. Щеше да открадне сто процента застрахованото съдържание на един банков трезор. Това не беше престъпление без жертва, но жертвата беше безлика и нямаше да страда. В трезора нямаше нищо, което да искам да защитя.
Но трябваше да защитя себе си. Ако заловяха Илайджа, той можеше да разкрие, че съм знаел за намеренията му предварително. Дори да не заловяха него, можеха да хванат съучастниците му. Никоя полицейска служба дори не се бе доближавала до него, но хората, с които той работеше, невинаги имаха този късмет. Може следващият им удар да не е толкова добре планиран или да направят някоя глупост с парите. Както и да се стигаше дотам, понякога хората му попадаха в ареста и започваха да приказват. Това бе единствената причина някой изобщо да знае за съществуването на Илайджа. Ако хората му проговореха този път, можеха да кажат моето име.
Колко от съучастниците му знаеха за срещата ми с него? Петимата бабанки. Барманът. Колко още може да са чули за това? Дали нямаше и други полицаи евреи, замесени в плана, които знаеха, че се е срещал с мен?