- Може би аз не гледам на нещата по този начин - казах му. - Може би мисля, че всяко действие трябва има последствия.
- И какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли? Ще ме убиеш ли? Вече съм бил арестуван. Вече съм бил убиван. Тези неща са се случвали и пак ще се случват, но не защото съм престъпник, а защото съм евреин. Затова защо да не бъда и престъпник? Защо да уважавам чуждата собственост?
Разумното решение би било да му се присмея, току-виж се разсее и ми издаде нещо от плановете си; но деликатността никога не ми е била присъща и вече ми бе писнало да слушам глупостите му.
- Защото съм подивяло куче - казах му. - И не обичам да сера там, където ям.
Той изчурулика:
- Жал ми е за теб, Барух. Ти си гневен страж, който кисне тук, яде долнопробна мазна храна и брадясва на безполезния си, самотен пост. Но това, което има да става, ще стане и ти с нищо не можеш да го предотвратиш.
- Ще видим.
- Да, вероятно - каза той и се измъкна безшумно от колата.
Изкуших се да изневеря на принципите си за феърплей и просто да застрелям кучия син в гръб. Затова отворих вратата с ритник и изскочих навън, като извадих пистолета. Но необяснимо как, Илайджа и хората му бяха изчезнали.
Взех плика, който ми беше дал, като пак го хванах за ъгълчето, и го отворих с джобното си ножче. Вътре имаше обикновена детска поздравителна картичка с надпис: „За твоя специален ден“. Имаше и три стодоларови банкноти; беше ми подметнал толкова пари, колкото получавах за две седмици тежък труд, само за да ме подразни.
По правило трябваше да предам картичката и банкнотите в участъка като улики. Може би някой специалист щеше да се справи по-добре от мен при свалянето на отпечатъците и да намери нещо важно върху тях. Може би серийните номера на банкнотите щяха да свържат Илайджа с някой обир.
Но вече бях твърде навътре в самотната си охранителна мисия, операция под прикритие или каквото и там друго да беше. Прибрах банкнотите в джоба си. Нямаше какво да направя.
Илайджа се опитваше да ме тласне по наклонената плоскост. А може би вече се пързалях надолу. Може би се бях подхлъзнал още преди време.
18
1965
Никога не съм се смятал за емоционален тип, но бях бесен на Илайджа. Излагаше на риск семейството и препитанието ми и презираше ценностите ми, живота, който си бях изградил, и нещата, които защитавах.
Това, което ме вбесяваше най-много, бе фактът, че може би е прав. Аз бях закрепостен и зависим от система, на която нямах доверие. Работех рамо до рамо с хора, които не харесвах, и които не харесваха мен, а във всеки един момент можеше да се наложи да разчитам на тях в ситуации, които застрашават живота ми.
Но какво, по дяволите, да направя? Да се присъединя към Илайджа и неговото стадо еврейски бизони? Имах семейство, за което да се грижа, членство в синагогата и майка. Не бях лишен от корени отмъстителен дух.
Илайджа знаеше, че съм се досетил, че възнамерява да ограби Профсъюзната банка, затова планът да накарам Грийнфий- лд да премести парите бе прекалено рискован. Но след като Илайджа знаеше какво знам, реших, че няма да издам много от картите си, ако притисна Ари Плоткин - местния бандит, за когото Пол Шулман ми каза, че е замесен.
Плоткин бе лицемерно набожен лайнар от световен мащаб. Имаше красива къща тип ранчо на няколко минути пеша от синагогата. Ходеше да се моли три пъти дневно и жена му носеше перука и спазваше стриктно правилата за кашер - до такава степен, че имаха отделни миялни машини за чиниите от месо и млечни продукти. Поддържаше праведния си еврейски начин на живот с кражби и измами.
Грабежите му бяха специалност, но изглежда, с възрастта ги беше намалил. Действаше като пласьор на крадени вещи. Имаше малка букмейкърска агенция, която обслужваше главно комарджийските нужди на еврейската общност, и понякога продаваше фалшиви ценни книжа на пенсионери и вдовици.