Последва дълга пауза, докато Вивиан Уайът обмисляше редица неща и после реши да не споделя никое от тях. Вместо това попита:
- Прострелял си трийсет и един души?
- Осемнайсет умряха, така че вероятно имат извинение. Но останалите просто бяха груби.
Вив поклати глава:
- Какво ще стане, когато се върнеш горе в отделението си, Бък.
Свих рамене:
- След малко ще започне сутрешното шоу по „Фокс“. Сигурно ще го гледам.
Търпението ѝ явно започваше да се изчерпва.
- Какво ще се случи между теб и господин Конър?
- Мисля, че трябва да го изпратите обратно в дома му в Мисисипи, където да продължи бавното си разложение.
- Няма да го направя. И се надявам, че няма да се налага да викам полиция, за да ви усмиряват.
- Аз пък се надявам да се наложи. Роуз обожава посетители.
Вив потърка слепоочията си с показалци и ме предупреди:
- Стъпваш по тънък лед, Бък Шац. Наблюдавам те внимателно.
Козирувах ѝ, изправих се бавно и разгънах проходилката.
- Благодаря, че ме уведомихте, госпожице Уайът.
Излязох куцукайки от кабинета, като се подпирах на проходилката и използвах повече левия си крак. Минах през фоайето, където няколко жители на дома се излежаваха, завити с одеяла, по меки дивани и шезлонги. Един-двама гледаха втренчено в нищото, другите спяха. Погледнах часовника си, беше седем и половина, което означаваше, че закуската скоро ще започне. Предположих, че тия хорица очакват нея. Или смъртта.
Проходилката беше лека, направена от кухи алуминиеви тръби. Лекарят ми беше препоръчал нов модел „помощно средство“ с четири колелца вместо крака, но аз имах чувството, че тая проклетия ще се изтъркаля изпод мен. Имаше малка спирачка като на велосипед, чиято цел, предполагам, беше да предотврати такъв инцидент, но самият факт, че има нужда от спирачка, подсказваше, че рискът да ми се изплъзне е нещо, от което трябва да се опасявам.
По тази причина предпочетох нормална проходилка с две колелца отпред и гумени крачета отзад. Така можех да я бутам пред себе си, вместо да я вдигам на всяка крачка, но в същото време се чувствах стабилен и бях почти сигурен, че не може да се движи сама, макар че от време на време я наблюдавах с присвити очи, когато мислеше, че не внимавам, само за да се уверя, че няма да ми погоди някой номер.
Отидох в столовата. Роуз обичаше да спи до късно и рядко се появяваше преди осем и половина, затова обикновено закусвах сам. Тази сутрин имаше яйца, пълнозърнест хляб и недозрял пъпеш, все още зелен по краищата.
Който е казал, че животът в старчески дом е лишен от разнообразие, явно не е закусвал във „Валхала“. Една-единствена чиния бъркани яйца можеше да съдържа прегорели парченца, изстинали части и полусуров жълтък.
Обикновено избирах възможно най-отдалечената от другите обитатели на дома маса, за да не ми досаждат. Но въпреки това един се домъкна и седна до мен.
Не беше толкова стар, но човек може да е доста по-млад от мен и пак да е старец. Имаше тънки мустачки и къса, добре сресана коса. Не носеше табла с храна.
- Здрасти, Барух - поздрави ме той.
Спрях да се храня и забарабаних с пръсти по пластмасовата маса. Това явно беше клопка и нямаше как да избягам. Нямах физическа възможност да побягна. Бях сгънал проходилката, преди да седна, но дори да не бях, тя не е от транспортните средства, подходящи за скоростна евакуация.
Не забелязах кога се е приближил; бях твърде зает дa ровя яйцата. Сега, след като вече седеше пред мен, не можех да видя как виси сакото му и да преценя дали носи оръжие. Сериозно преимущество в негова полза. Реших да се държа приятелски.
- Здравей, Илайджа. Отдавна не сме се виждали.
- Не бях сигурен, че ще ме познаеш.
- Познах те.
- Изненадан ли си, че ме виждаш?
Бях, поне малко. Но не смятах да му доставям удоволствието да го призная.
- Вече нищо не може да ме изненада.
- При последната ни среща ми обеща нещо. Спомняш ли си?
Забих вилицата в чинията и вдигнах парче яйчена пихтия към устата си.
- Обещах, че един ден ще те намеря и ще те убия.
- Точно така. Това е посещение на добра воля. Ако възнамеряваш да изпълниш заканата си, е най-добре да го направиш сега.
- Защо?
- Защото, независимо дали го искаш или не, след четиридесет и осем часа ще съм мъртъв.
Явно никой от старите ми познати не може да умре, без да дойде да ми досажда по въпроса.