Освен това имаше петдесет различни заглавия, посветени на еврейските възгледи за смъртта и скърбенето. Явно раздаваше много от тях, щом имаше нужда от толкова много. Синагогата съществуваше от 70-те години на XIX век и дори през 1965-а бяхме застаряваща общност. Коридорът пред кабинета му бе покрит с големи, масивни мемориални плочи. Всяка имаше четири колони и във всяка колона имаше по сто вградени по-малки плочки. На всяка плочка бе изписано името на някой починал член на общността. До всяко име имаше лампичка - като бяла крушка за коледна елха. Лампичките светваха за отбелязване на така наречения ярцайт - годишнината от смъртта на съответния човек. За крушките нямаше ключове, светваха се чрез завинтване, но за да се изгасят, трябваше да изключиш цялата инсталация или да отвинтваш нагорещените лампички една по една с ръка. Някой минаваше по коридора всеки ден да завинтва и отвинтва, за да знаем чий ред е да бъде почетен.
Почудих се дали Абрамски се занимава лично с крушките, но реших, че вероятно не. Това бе работа, за която синагогата би наела някой негър.
Пълният с мемориални плочи коридор и тази етажерка с книги за спазването на траур подсказваха, че професията на този човек е доста потискаща и вероятно за него бе облекчение да предава уроци по вероучение на хиперактивни дванай- сетгодишни хлапета. Аз лично предпочитах да правя оглед на зловещо местопрестъпление с разпилени навсякъде черва или дори с вонящ, подут труп, изваден от реката, вместо да прекарам и един следобед, седнал в болницата и молейки се за някой, който губи неравната борба с нелечимо заболяване.
Абрамски свърши това, което правеше с голямата си, авторитетна книга, и остави бележника върху купчина подобни бележници, до един запълнени с размазан от запотената му ръка ръкопис на иврит.
Срещу бюрото имаше две кожени кресла с древен вид, които не бяха съвсем покрити с хартия. Той се настани на едното и разчисти боклуците от другото, за да мога да седна и аз.
- Моля да ме извините - каза. - Ако не записвам мислите и наблюденията си, докато изучавам писанията, по-късно ще ги забравя. Сигурен съм, че знаете как е.
- По-скоро не - отговорих, като потупах с пръст главата си. - Обикновено съхранявам всичко тук.
- Тогава сте късметлия в това отношение. Благодаря, че дойдохте. Исках да поговорим за сина ви.
Докато говореше, се наведе напред. Изглеждаше мекушав и закръглен, но кипеше от странна енергия. Ръцете му постоянно се движеха; прорязваха въздуха, за да акцентират думите, докато говори, или се промъкваха пред тялото му, докато слуша.
- Браян готов ли е за голямото събитие? - попитах аз.
Въпреки че не се придържахме стриктно към много от традициите, посещавахме ортодоксална синагога, защото всичките ми близки бяха погребани в прилежащото гробище. Затова за встъпването си в зрялост синът ми трябваше да чете части от Тората пред общността. Дори не ми се мислеше какво би казала майка ми, ако хлапето оплеска нещо.
- Да. Много добре се справя - отговори равинът. - Мисля, че просто зубри наизуст, а аз бих предпочел да чете на иврит, но въпреки това съм сигурен, че ще се почувствате много горд с него.
- Какъв е проблемът тогава?
- Браян продължава да се безпокои заради онова, на което стана свидетел пред синагогата онзи ден. Трябва да призная, че аз също съм обезпокоен.
Стиснах юмруци. Отношенията ни вкъщи бяха напрегнати от седмици заради идеите, които този задник втълпяваше на детето ми.
- Не съм направил на Пол Шулман и Ари Плоткин нищо, което да не са заслужили.
- Плоткин ли? Какво е станало с Плоткин?
- Снощи отидох у тях и го прострелях.
На Абрамски му бяха нужни няколко секунди, за да осмисли чутото.
- Той...?
- В болницата е и е под арест за подготовка на банков обир и нападение на полицай. В скоро време няма да се появи в синагогата.
За няколко секунди на лицето на равина се изписа ужас, но той потисна емоциите и ме погледна безизразно.
- Известно ми е, че някои членове на тази общност не водят толкова морален живот, колкото ми се иска. Но не считам, че съм в позиция да ги съдя.
- Не. Аз съм този, който е в позиция да ги съди. Вашата позиция е да им пеете на иврит, за да си мислят, че Бог няма нищо против, ако крадат от устата на вдовици и сирачета.
- Защо го приемате толкова лично, Барух?
- Когато намерят баща ти мъртъв в някоя канавка край пътя, започваш да съчувстваш на вдовиците и сирачетата.
Когато казах това, той леко потрепери, и осъзнах, че информацията явно е нова за него. Трябваше да спра да приказвам всичко, което ми дойдеше наум.