2
1965
Погледнах дребния европеец и процедих през зъби, без да махам цигарата от устата си:
- Чух, че си ме търсил.
- Да, така е, детективе. - Махна ми да седна срещу него. Пръстите му бяха дълги и тънки като на пианист или илюзионист. - Искам да говоря с вас.
Прецених го с поглед. Мургав, с тъмни очи; пригладени тънки мустачки и голям нос. Носеше сив, шит по поръчка английски костюм на тънки бели райета. Сакото бе с тясна кройка, достатъчно прилепнало по тялото, за да видя, че не носи оръжие. Беше мъж, когото можех да пречупя по шест различни начина с голи ръце.
Но макар да не изглеждаше як, мъжете, с които се движеше, със сигурност бяха. В мръсния подземен бар с нас имаше още петима, едри като бикове. Освен антуража на европееца и скования от страх барман, заведението беше празно, и един от бабанките стоеше пред вратата, за да е сигурен, че ще си остане така. Огледах се за друг път за бягство, но не видях. Ако се наложеше да бягам, щях да съм принуден да преодолея тоя тип, а той беше доста здрав.
- Ами, говори - казах.
Европеецът сбърчи рунтавите си вежди.
- Казаха ми, че сте отказали да предадете оръжието си въпреки молбата на моите сътрудници.
Разкопчах широкото си американско сако от мъжката конфекция, за да му покажа 357-калибровия „Магнум“ на кръста си.
- Не съм свикнал да се съобразявам с желанията на хора като вашите сътрудници. И нямаше да оцелея досега, ако слизах невъоръжен в подземия, и то в компанията на хора като вас. Преди много години един мъдър човек ме посъветва никога да не се разделям с патлака си.
- И все пак сигурно съзнавате, че фетишисткият обект, на който толкова разчитате, ви дава само илюзорна сигурност. Оръжието ще бъде фатално недостатъчно, за да се справите с всички ни, ако разговорът неусетно премине в престрелка.
Самодоволството му никак не ми се нравеше, снизходителният му тон - още по-малко. Но това, което най не ми харесваше, бе скритата заплаха в гласа му. Бяхме близо до реката, в доста пуст район. Ако нещата се сговняха, никой нямаше да ми се притече на помощ. За щастие, бях свикнал да разчитам на себе си.
- Доколкото мога да броя, в този патлак има по едно олово за всеки от вас, и първото е за теб, Мазньо. Илюзорно или не, приятелите ти трябва да са адски бързи, за да ме очистят, преди да гръмна някого. Мисля, че фетишисткият ми обект ще ми осигури отлична възможност да направя вечерта доста неприятна, ако разговорът, както се изрази, неусетно премине в престрелка.
- Не се съмнявам в това, Барух, и нямам желание да проверявам колко си опасен. Говори се, че си преминал през ада и си излязъл оттам по-страшен отпреди, и като те гледам, не се съмнявам, че е вярно. Имаш поглед на подивяло куче. Но трябва да те предупредя - по свой начин аз съм не по-малко неотстъпчив от теб.
Замислих се над чутото, колебаейки се дали да го приема като обида или не.
- Плюеш много думи, за да кажеш едно голямо нищо. Кой си ти, по дяволите?
- Искрено се извинявам за грубостта. Казвам се Илайджа и съм авантюрист. Имам предложение за теб.
- Ако са ти казали, че приемам подкупи, излъгали са те.
- Не съм минал през цялото това главоболие, за да предлагам подкуп - заяви той и подчерта думите си с носов смях като птиче чуруликане. - Бих искал да те привлека за едно доста сложно и изключително изгодно престъпно начинание.
- Искаш да ме включите в някоя от акциите си?
- Да.
- За какво става въпрос?
Той се усмихна, излагайки на показ единственото нещо в него, което не беше чисто и спретнато. Меките му лилави венци се бяха дръпнали, оголвайки кафявите корени на разкривени зъби. Бях виждал такива венци и преди, но никога в Америка. Дори при наркомани. По дяволите, и в Алабама нямаше такива. Тези венци разказваха историята на човек, който е оцелял след продължителен период на гладуване. Илайджа също бе преживял своя ад.
- Не мога да дам подробности, докато не се ангажираш недвусмислено със задачата. Иначе - отново изцвърка той - детектив Шац може да ме арестува.
Останах абсолютно неподвижно в продължение на около минута - като подивяло куче, надушило смъртоносно отров- на змия.
- Не съм заинтересован от предложението. Колкото до арестуването, ще си запазя това право за по-късно. - Станах и столът ми изскърца по пода, когато го бутнах назад. - Не се обиждай, Илайджа, но това куче предпочита да не си цапа носа.
Тръгнах към изхода. Бабанката на вратата не изглеждаше склонен да ме пусне, затова пъхнах ръка под сакото си.
- Барух - каза Илайджа. - Ти си воин. Убиваш и вкарваш в затвора враговете на своя господар. Усилията ти заслужават царска награда, но въпреки това жена ти Роуз и синът ти Браян са лишени дори от най-скромните удобства.