- Във „Валхала“ няма да се справят с трудния му характер, ако я няма нея да го укротява. Не мисля, че ще успеят да го накарат да яде, да си взема редовно хапчетата и да вършат всичко, което прави тя. Ще има нужда от постоянни грижи, а се съмнявам, че ще търпи онези хора около себе си.
- Какво имаш предвид под „онези хора“?
- Много добре знаеш.
- Вода, мамка му! - изпелтечих.
- По дяволите! Буден е.
24
2009
Лежах в полуседнало положение в регулируемото болнично легло, смучех бучки лед и сериозно се тревожех, защото може би в момента някъде убиваха Илайджа. Тъй като не го харесвах особено, това не би трябвало толкова да ме притеснява, но се чувствах лично засегнат от убийството му, защото човекът бе отвлечен въпреки ясните ми възражения в лицето на Кларънс.
Прецаканият ми нос бе покрит с гипсова шина и това още повече скапваше настроението ми. Стискаше ми малко и леко подсвиркваше при всяко мое издишване, а отдолу така сърбеше, че направо ме влудяваше.
Внукът ми седеше на стол до леглото с физиономия, сякаш гледа ковчег, което не действаше особено благотворно на настроението ми. Носеше костюм и вратовръзка, което означаваше, че е дошъл направо от летището. С такова облекло изглеждаше мъжествен и почти заплашителен. Това ме стресна. Все още го възприемах като дете.
Когато беше малък, карах Уилям да се здрависа с мен и стисках малката му ръка с моята, като намачквах кокалчетата му с пръсти. Вече нямаше как да му направя този номер. Мускулите на ръцете му бяха като стоманени въжета.
Беше ми казал, че ходи на фитнес пет пъти седмично, по седемдесет и пет минути на тренировка, и три пъти в месеца се консултира с инструктор. Бях го виждал да се упражнява, когато си дойдеше от училище, ходеше редовно в спортната зала на Еврейския културен център. Тренировките му не бяха като моите посещения при Клаудия; той прекарваше на тренажора по цял час и слизаше толкова мокър от пот, сякаш току-що са го кръщавали.
Въпреки усилията по набитото му тяло все още имаше десет-петнайсет килограма излишни сланинки; когато го прегърнех, гърдите му бяха стегнати, но можех да напълня шепите си с месце. Момчето обичаше да си похапва.
Понякога се обаждаше само за да разкаже на мен и баба си за някой нестандартен нюйоркски ресторант, който е открил. Ходеше да яде суши в японски заведения. Обичаше виетнамска супа от телешка опашка, наречена „фуг“. Понякога отиваше да пробва говежда пържола в някой корейски ресторант, където ти дават сам да си опечеш месото, или опитваше пилешко тика масала, агнешко сааг и плоски питки наан при индийците.
Още по-странно - веднъж се обади да ни каже, че се храни в ресторант, където храната е „повлияна от ароматите и консистенцията на традиционната мароканска улична кухня“.
- Не трябва ли да се ваксинираш против нещо, преди да седнеш в такова заведение? - попитах аз.
- Ха-ха, много смешно.
- Скъпо ли е?
- Не, цените дори са много прилични. Малката порция е дванайсет-четиринайсет долара. Предястията са между двайсет и шест и трийсет и четири. Сангрията е само по трийсет кинта каничката.
- Мароканците явно са дръпнали доста в последно време.
След двайсет и четири часа в безсъзнание не бих отказал някой специалитет на мароканската улична кухня и вероятно бих платил трийсет долара за сангрия, ако ми дадат да пия направо от каната. Мразех проклетите бучки лед. Сестрата вероятно бе права, че няма да мога да задържа нищо в стомаха си, ако гълтам прекалено бързо, но бях жаден, а ледът не помагаше. Ненавиждам болници.
- Какво става с Илайджа? - попитах. - Още ли не са го намерили?
- Нямам представа кой е тоя Илайджа - отговори внукът ми. Веднага си личеше, че очевидно не вярва, че такъв човек изобщо съществува. - Бил си в колата заедно с приятеля си Андре Прайс, детектива. Спомняш ли си Андре?
- Да, спомням си Андре. Как е той?
- Не е добре, но е жив. Държат го в медикаментозна кома. Претърпял е тежка черепна травма и има мозъчен оток, който се опитват да намалят.
- На задната седалка карахме човек на име Илайджа. Той е банков обирджия, чиито престъпления остават неразкрити вече петдесет години. Бяхме го убедили да се предаде. Мъжете, които ни блъснаха, го отвлякоха и избягаха.
- Никой не е споменал такова нещо. От полицията казаха, че най-вероятно са искали да убият Прайс заради някакво убийство за наркотици, което разследва. Мисля, че си малко объркан.
От полицията не знаеха нищо за Илайджа. Това е проблемът да си невидим призрак - когато изчезнеш, никой не те търси. Вероятността вече да е мъртъв, бе голяма. Бях му обещал, че ако го убият, ще сипя мъст върху враговете му. Не ми се искаше да се стига дотам.