- Как?
- Не знам. Но обичайният начин да се добереш до такава информация, е като намериш някой, който я знае, и му платиш да ти я каже, или пък му я изтръгнеш насила.
Аз също бях стигнал до този извод. Никой не ни беше проследил до гробището и никой не тръгна след нас оттам освен адвоката на Илайджа. Сигурно Лефковиц се беше обадил от колата на Карло, за да му каже точно къде да ни намери.
- И така, Карло се обадил на Кларънс, а Кларънс - на мен и тръгнахме да хванем крадеца. Обаче нямах представа, че е в полицейска кола.
- Имаш ли представа къде може да са го завели?
- Трябва да го понатупат и да го накарат да им каже къде са парите.
- Това ми е ясно. Но къде?
- Не знам, човече. Карло има много скривалища за лайната си. Да крие лайна, е основното му занимание.
Погледнах изпитателно хлапето. Вгледах се в очите му, в ъгълчетата на устата. В ръцете му. Честно казано, нямах никаква представа дали ме лъже, или просто ми се иска да е така.
- Хубаво - казах.
- Ще им кажеш ли, че си ме прострелял по случайност?
- Нали ти обещах.
Вероятно голяма част от историята на Джакуериъс Медисън беше измислица, особено нещата, които твърдеше за себе си. Карло никога не би използвал нечий братовчед в акция за отвличане, колкото и хора да беше изгубил. Наркотърговците живеят в постоянен страх от предателство, затова не използват услугите на случайни хора, когато организират тежки престъпления.
Това обаче не ме интересуваше особено. Ако успеех да хвана моя гениален обирджия жив, Ратледж Наркотици можеше да се оправя с Джак Смотаняк, с Карло и всички останали сам.
Моята игра на този етап бе да използвам това, което ми каза Джак, и да притисна Лефковиц. С малко късмет, адвокатът можеше да ми сипе някоя полезна информация, която да ме заведе при Илайджа.
Времето обаче ме притискаше.
27
2009
He ми се наложи да ходя твърде далеч, за да намеря Майер Лефковиц.
Докато бягал от мястото на отвличането на Илайджа, адвокатът блъснал кадилака си в уличен стълб, при което колата преминала от шейсет до нула километра в час за седем десети от секундата. Самият Лефковиц не беше изгубил инерцията си толкова бързо и бе излетял през стъклото.
Кадилаците за по шейсет хиляди долара като неговия са екипирани със специално предно стъкло, което се пръска на дребни парченца, без остри фрагменти, затова можеш да се джаснеш в него с главата напред, без да претърпиш сериозни наранявания. За жалост, финансово затрудненото кметство на Мемфис все още не е сметнало за належащо да инсталира противоударни тротоари, затова Лефковиц се беше размазал на плочника.
Бяха го приели в същото ортопедично отделение, където лекуваха и Джак Смотаняк. Беше толкова близо, че дори не успях да се изгубя, докато търсех стаята му. Влязох с количката и внимателно затворих вратата.
Явно бе протегнал ръце напред, преди да излети през стъклото. Едната беше цялата гипсирана; другата, увита с марли и бинтове, все още кървеше. Все пак с ръцете бе успял да предпази главата си и макар че имаше доста синини и отоци, лицето му изглеждаше горе-долу без поражения, ако не смятаме една квадратна лепенка на бузата.
- Здравейте, господин Шац. Как сте?
Ухили ми се, зъбите му все още си бяха на мястото. Явно е имал голям късмет с приземяването. Най-кофти типовете винаги изкарват най-голям късмет.
- Честно казано, имал съм и по-добри дни - отговорих, като се наместих с количката до счупената му дясна ръка.
- Аз се чувствам удивително добре - похвали се той и се изсмя. С каквото и да го бяха натъпкали, явно беше доста силно.
Като компенсация, опиатите намаляват способността за хитруване и притъпяват интелекта. Това можеше да е благоприятно за разпитващия по очевидни причини.
Въпреки всичко различните хора се поддават на различни начини на убеждение да споделят информация. Дори упоен, Лефковиц вероятно бе твърде умен, за да го подлъжа да признае, че е предал клиента си на наркотърговците. Не ми приличаше на човек, склонен да изпитва чувство за вина, и имаше твърде много да губи, за да направи уличаващи самопризнания.
Все още се кискаше. Знаех, че е заради медикаментите, но въпреки това ме вбесяваше.
След като минеш определена възраст, рядко се случва да видиш нещо ново и аз бях виждал предостатъчно хора като Майер Лефковиц; тези типове се смятат за безнаказани - гледат на обществото и правосъдната система като на предпазна мрежа, съхраняваща положението и привилегиите им, а не като на механизъм за наказване на престъпленията им.