Выбрать главу

Това не беше рекламен трик, това бе заплаха. Неговият завоалиран, континентален начин да каже, че може да нара­ни семейството ми. Бях убивал и за по-малко - и на неговия континент и на моя, и нямаше да се поколебая да го направя отново. Стиснах револвера.

- И през цялото време мъжете, които определят структура­та на обществото, грабят все повече пари за себе си, дебелеят и богатеят, докато ти защитаваш господстващото им положение и се надяваш на огризки. Как можеш да твърдиш, че това е чисто? Как можеш да вярваш, че е справедливо?

- Оправям се - отбелязах аз, без да отмествам очи от гра­мадата до вратата. Лицето на бабанката приличаше на варена шунка.

- Моля те, нека ти покажа нещо.

Илайджа постави ръка на рамото ми. Хвърлих цигарата си на пода и се завъртях с лице към него, като измъкнах револве­ра от кобура. Не бях усетил кога е станал от ъгловото сепаре в дъното на салона; беше се приближил абсолютно безшумно.

Петимата дебеловрати моментално насочиха оръжия към мен и ето ти типична патова ситуация.

- Господа, приберете оръжията - тихо и спокойно каза Илайджа. Обърна се към мен. Дулото ми сочеше право в носа му. - Ще съм ти благодарен, ако и ти прибереш своето, Барух. Учтивостта го изисква.

Много се колебаех дали все пак да не пръсна мазната му дребна глава. Петимата бабанки вероятно щяха да ме надуп­чат, но това може би нямаше да е толкова неприятно, колкото да слушам още от глупостите му. От друга страна, нямаше да е добре да оставя Роуз вдовица. Особено с хлапе, което иска да ходи в колеж. Чувствах, че заради тях съм длъжен да положа известни усилия да остана жив. Прибрах магнума в кобура.

- Благодаря, Барух - каза Илайджа, като кимна велико­душно.

С едно плавно движение се освободи от сакото си. Сгъна го веднъж и го преметна на най-близкия стол. После запретна левия ръкав на чистата си бяла риза и ми показа ръката си. Близо до сгъвката на лакътя имаше татуиран със синьо мас­тило сериен номер: А-62102.

- Сувенир от мястото, където свърши детството ми. И по- стоянно напомняне за урока, който научих там. Външният гланц на цивилизованост и ред в обществото е фалшив и кре­хък и положението на евреина винаги е несигурно. Родители­те ми вярваха, че могат да се препитават с честен труд, да се установят, да станат част от обществото. Заблудите им бяха наказани жестоко.

- Знам кой си. Чувал съм за теб.

Последните две-три години бяха лоши за собствениците на сейфове, пълни с пари в брой, и за застрахователните им аген­ти и всеки информатор, когото разпиташ достатъчно настой­чиво, сочеше Илайджа като главна причина за това. Говореше се, че е опразнил повече банки, отколкото паниката от 1929 г. Бил безстрашен и влизал и излизал като дух. Полицейските служби дори не бяха успели да докажат съществуването му. А ето го сега, толкова близо, че можех да го стисна за гушата.

Той се усмихна мрачно:

- Един силен и способен евреин не би трябвало да служи на господстващата система. Ние сме общество на вечни аутсай­дери, затова какво ни интересува обществената стабилност. Съдят ни и ни осъждат дори когато живеем според правилата, тъй че защо да не ги нарушаваме.

Поемаше голям риск с този опит да ме вербува. Или не? Може би това бе методът му на действие. Може би имаше цяла мрежа разочаровани полицаи с еврейски произход, кои­то работят за него. Може би благодарение на това се изплъз­ваше от ръката на закона.

- Съжалявам за случилото се с родителите ти - казах. - Но аз съм американец. Проливал съм кръвта си за тази страна.

- Звучиш като германски евреин, който се е бил за роди­ната през Първата световна война. Марширували са гордо в строй към устата на смъртта.

Изплю се на пода.

- Отговорът ми е „не“ - казах.

Илайджа присви черните си очи и крайчетата на устата му се извиха надолу.

- Като те гледам, мисля, че сме сродни души. Болно ми е, че няма да работим заедно.

- Така стоят нещата. И ще те предупредя съвсем приятел­ски, понеже виждам, че си страдал достатъчно. Не върши престъпления в моя град. Защото, ако ме предизвикаш, ще те убия, нищо че сме сродни души.

- Значи ще бъдем врагове. - Той сви небрежно рамене и от­ново облече сакото си. - Подивялото куче ще бъде по петите ми. Това решение ме разочарова, но го приемам. Преследва­нето ти ще направи работата ми тук още по-интересна и кога­то те унижа, Барух Шац, легендата за мен ще бъде затвърдена.

Нещо в начина, по който го каза, ме накара да настръхна. Запитах се какъв ли звяр се крие под това крехко лустро на цивилизованост. Обстоятелствата обаче не бяха благоприят­ни да се опитвам да открия; горилите му ме превъзхождаха както числено, така и по въоръжение. Затова обърнах гръб на Илайджа и отново погледнах камарата мускули, прегражда­ща изхода.