Тези адвокати, бизнесмени, политици, гангстери и плейбои си мислеха, че са неуязвими за всеки, който реши да им попречи да бият и изнасилват жени и деца, и че могат да убият всеки, чието съществуване им е неудобно.
През повечето време бяха прави да мислят така. Твърде много неща, които би трябвало да бъдат абсолютни в нашето общество, бяха несигурни и лесно ставаха жертва на корупция. Съдиите намираха технически основания да не признаят едни или други свидетелски показания. Ключови свидетели получаваха някоя заплаха по пощата и неочаквано се отказваха от твърденията си. Веществени доказателства изчезваха от полицейски хранилища. Съдебни заседатели произнасяха необясними присъди.
Животът на Илайджа бе протест срещу жестокостта на държавната машина; той бе умрял в „Аушвиц“, в една обезумяла страна, и се беше преродил като Дъбък в деня, в който майка му била застреляна пред очите му.
Имаше пълно право за цивилизацията като институция - беше сериозно сбъркана във всичките си форми. Не съществува такъв набор от правила, който да обвързва абсолютно всички. Обществените задължения са нещо относително, наказанията се раздават неравномерно и законът е справедлив само толкова, колкото са справедливи хората, които го прилагат.
Дори държавата да не ни убива в газови камери, нашите права не ни защитават. Престъпниците не се интересуват от правата ни повече, отколкото са се интересували нацистите и законът не се справя много добре със задачата да ни защитава от тях. Научих това в деня, когато намериха надутия труп на баща ми проснат по очи в застоялата вода на една канавка край магистралата.
Станах войник и после полицай, но никога не съм се стремял да бъда инструмент на държавната власт, за какъвто ме мислеше Илайджа. Точно като него аз бях оформен от силите, които превърнаха родителите ми в жертви.
Той искаше да бъде отмъстителен дух. Аз исках да съм острие.
Ето такива мисли се въртяха в главата ми, когато влязох с инвалидната количка в болничната стая на Майер Лефковиц. Освен това си мислех: има хора, които е достатъчно само да побутнеш; други трябва да удариш с юмрук. Лефковиц имаше голям интерес да ме излъже, но беше страхливец, затова със сигурност спадаше към втората категория. Болката беше ключът към проговарянето му, затова беше кофти, че е натъпкан с болкоуспокояващи.
Кофти за него.
Налагаше се да го нараня достатъчно силно, за да усети болката въпреки лекарствата, с които го бяха напомпали. Бях| готов да го направя, въпреки че възрастта ме лишаваше от инструментите, на които бях разчитал в миналото. Вече не бях в състояние да блъсна някого в стената или да потроша ребрата му с палка. Но поне в някои отношения все още можех да бъда опасен.
Когато учех сина си да се бръсне, му казах следното: новият остър бръснач може да те избръсне гладко или да те пореже; но ако е стар, назъбен и ръждясал, може само да направи поразии.
Запалих цигара.
- Ей, тук не се пуши.
- Кой ще ми попречи? Да не би да извикаш някого да се оплачеш?
- Тук има взривоопасен кислород.
- Може би обичам да живея опасно. - Тръснах пепелта върху болничния му халат.
- Не знам. Напоследък ни се събраха доста опасности.
- Искаш ли да я изгася?
- Да, искам.
- Добре.
Дръпнах за последно от цигарата.
Болничният му халат имаше силно изрязано V-образно деколте, през което да могат да минат електродите на апаратите, следящи жизнените му показатели. Видях плитката вдлъбнатина на ключицата в основата на врата му и там изгасих цигарата, като натиснах силно огънчето върху нежната му кожа.
- Хей, изгори ме.
- Така ли?
- Така изглежда.
- О, прав си. Сега ми замириса. Извинявай. Вече съм стар и непохватен. Сигурно ръката ми се отплесна.
Отърках цигарата върху гърдите му. На изгореното място тутакси се появи грозен сивкаво-жълтеникав мехур и кожата наоколо се зачерви. Той изобщо не усещаше.
Запалих друга цигара.
- Дано този път да не ми се отплесне ръката.
За момент погледът му започна да блуждае, но след секунда той се отърси от объркването и каза:
- Ей, тук не се пуши.
- Така ли?
- Да. Това е болница. - Замълча. Забеляза мехура от изгарянето върху гърдите си. - Случвало ли ти се е да получиш, такова... дежа вю? Сякаш вече сме водили този разговор?
- Не. На осемдесет и осем години съм. Паметта ми изневерява.
- Определено вече сме водили този разговор. Много странно.
Опита се да пипне изгореното на гърдите с бинтованата си лява ръка и присви очи от болка, когато от движението шевовете под превръзката се опънаха. На няколко места марлята става яркочервена. Сигурно ръката му беше нарязана.