29
1965
Два дни след като пребих Илайджа, в десет и половина сутринта, седях в колата си пред банката, гледах главния вход и чаках нещо да се случи.
-Тъкмо мислех да си намеря нещо евтино и мазно за хапване, когато чух зад себе си крясъци, идващи откъм протеста.
- Какво правиш бе, човек?
- На земята!
- Ей, ние имаме права!
- На земята, мамицата ви! Всички!
Колата ми бе спряна успоредно и главният вход на сградата, където се намираше офисът на „Клъдж фрейт“, беше само на около 200 метра, затова слязох и хукнах към шума.
Двама полицаи размахваха палки, пробиваха си път през тълпата от стачници и биеха наред. Някои от негрите носеха протестни лозунги, монтирани на дървени прътове и сега бяха скъсали картона, за да ги използват като тояги.
За момент силният и ясен глас на Лонгфелоу Малой се извиси в суматохата:
- Господа, ние протестираме, за да запазим достойнството си. Не позволявайте да ви подтикнат към недостойни действия.
Един от полицаите извади високоговорител и изкрещя:
- Всички сте арестувани. Хвърлете оръжията и легнете по очи, с ръце на тила.
Някои от демонстрантите се опитваха да избягат. Видях как един полицай подгони някаква жена по улицата и я фрасна с палката по главата. Тя падна, а той продължи да я налага.
- Искат да ни превърнат в престъпници - крещеше Малой. - Искат да ни превърнат в животни. Светът ще види какво правят. Светът ще види.
Никой не го слушаше. Над главите на демонстрантите гръмна флакон със сълзотворен газ. Хората започнаха да се давят и да търкат очите си. Видях как четири яки момчета повалиха един полицай, смъкнаха му каската и започнаха да го ритат в главата. Другите полицаи също видяха. Няколко от стоящите около мен извадиха оръжията си.
- Не стреляйте! - изкрещях, като размахах значката над главата си. - Целият град ще пламне!
Би трябвало някой да командва акцията, но не видях никакво началство. Може би командваха по радиостанцията или просто бяха избягали още в началото на насилието.
Не всички полицаи откриха огън, слава богу. Ако го бяха направили, сигурно щяха да избият всички демонстранти, а някои щяха да се изпозастрелят взаимно. Трима обаче изпразниха служебните си револвери в тълпата - по-късно се разбра, че са изстреляли общо осемнайсет куршума.
Половин дузина демонстранти паднаха, мъртви или ранени. Другите хвърлиха кой каквото оръжие имаше и хукнаха да бягат. Полицаите гонеха бягащите, биеха ги с палки и ги закопчаваха с белезници.
Видях Лонгфелоу Малой проснат в локва кръв. Едното му око и част от носа липсваха. Спомних си нещо, което Абрамски бе казал за изпепеляването на Содом: ако ангелите успеели да открият десет праведни мъже, градът можел да се спаси.
Зад мен чух звук като от пожарникарска сирена. Обърнах се да видя откъде идва и осъзнах, че това е алармата на Профсъюзната банка на памукопроизводителите.
Подвоумих се. Щеше да има разследване за стрелбата; някой беше виновен. За да има някакъв шанс да се изясни кой първи е започнал насилието, незабавно трябваше да започнем да разпитваме очевидци. Ако демонстрантите се разотидеха, щяха да са твърде уплашени, за да дадат показания, и нямаше да можем да ги открием. А успееха ли виновните полицаи да уеднаквят лъжите си, губехме всяка надежда за разкриване на истината.
Аз обаче дори не би трябвало да съм на мястото на протеста. Не исках името ми да се появи в докладите за клане на расова основа. Не исках снимката ми да стои в учебниците по история, описващи този епизод. Затова хукнах обратно към банката.
Всички работещи в околните офиси се опитваха да напуснат квартала. Улиците бяха задръстени с коли, потоци от хора се изливаха през въртящите се врати на небостъргачите. Странно беше да видиш тротоарите толкова претъпкани - никой в Мемфис не ходеше пеша. Осем минути ми бяха необходими, за да си пробия път сред тълпата от паникьосани служители и да вляза в банката. Никой обирджия не се мотае осем минути. Когато стигнах, вече знаех, че Илайджа и хората му са се омели.
Въртящата се врата беше заключена, но един от охранителите вътре ме позна и ме пусна да вляза. Фоайето беше почти празно. Грийнфийлд явно бе освободил повечето си служители. Вътре бяха само заместникът му Райли Картрайт и петима униформени охранители.
- Колко бяха? - извиках. - Можете ли да ги опишете? Накъде избягаха?
- Нищо не се е случило - каза Грийнфийлд. - Активирах системата, за да заключа трезора. Стори ми се разумна мярка, в случай че започнат размирици.