- Известен като Карло Кеш? - попитах аз.
- Именно.
- Мислех, че наркотърговците говорят само от еднодневки - отбеляза Текила.
- Какво значи това?
От начина, по който детективът се подсмихна, когато внукът ми спомена думата, предположих, че е нещо на уличен жаргон.
- Предплатени мобилни телефони, които не могат да се проследят - обясни Ратледж. - С тях уговарят сделките си, но имат обикновени телефони за законните неща. Като всеки нормален човек. Нали разбираш, че и те са хора.
- Да, естествено - каза Текила.
- Просто не се мисли за много умен само защото слушаш Джей-Зи и си гледал „Наркомрежа“. Виждал съм типчета като теб.
Ноздрите на Текила се разшириха възмутено.
- Просеше си го - отбелязах.
Аз не слушах Джей-Зи, не бях гледал „Наркомрежа“ и се съмнявах Ратледж Наркотици да е виждал друг такъв като мен, но реших да не им го казвам.
- Както и да е, засякохме телефона в един склад на булевард „Ривърсайд“.
- Складове на „Ривърсайд“? - изненада се Текила. - Мислех, че там има само паркове и нови жилищни комплекси.
- Говориш за Ривърсайд драйв, пътя покрай реката - каза Ратледж. - Булевард „Ривърсайд“ е съвсем друга работа.
Ривърсайд драйв и Ривърсайд парк бяха част от възобновената част на Централен Мемфис. Построяването на баскетболна зала за половин милиард долара бе помогнало много за съживяването на няколко квартала около хотел „Пийбоди“. Инвеститорите бяха разорали с булдозери сърцето на града и бяха построили луксозни жилищни блокове, симпатични магазинчета, кино и куп скъпи ресторанти.
Преди година с Роуз заведохме Текила на вечеря там, в едно заведение за традиционна бразилска скара. Не бях особено възхитен от бразилската част, но предположих, че едва ли могат да скапят чак толкова едно парче месо.
Трийсет години бях работил в този квартал, в участъка на Адамс авеню 128, но се наложи Текила да се ориентира с телефона си, защото вече нищо не ми беше познато. Трябваше да платя 8 долара, за да паркирам буика.
В ресторанта за бразилска скара не можеш просто да си поръчваш пържола, плащаш 40 долара и келнерите идват със саби, на които са забучени различни меса, от които вземаш колкото можеш да погълнеш.
По време на яденето Текила изобщо не ни обърна внимание, защото бе прекалено зает да реже, дъвче и дава знаци на келнерите за още набучени на сабя меса. Пред очите ми момчето изгълта поне кило и половина пържоли, натъркани с чесън рибици, пилешки хапки с коричка от пармезан и увито в бекон филе миньон. Останах почти толкова впечатлен, колкото би ме впечатлило да гледам някое циркаджийско представление на изроди.
На другия ден внукът ми се обади да сподели, че е „изтропал такава буца, че е напълнил кенефната чиния с връх“.
- Удивително - каза ми. - Прилича на току-що възникнал тропически остров с богата вулканична почва. В кенефа ми.
- Колко интересно.
- Искаш ли да ти пратя снимка?
- Няма как. Телефонът ми не е такъв.
- Страх ме е, че е прекалено голямо за сифона и ще задръсти тръбите. Може би трябва да го раздробя с четката.
Моите тръби също бяха задръстени, поради което разговорът още повече ме подразни. Вече трети ден гълтах слабителни и бразилското месо не беше помогнало да раздвижи нещата; от него се чувствах още по-издут и задръстен. Ако не успеех да изкарам нещо твърдо до закуската на следващия ден, щях да пробвам със свещички. Ако и това не помогнеше, трябваше да отида на гастроентеролог, а този тип беше най- омразният ми лекар, при това с голяма преднина пред другите.
Нямах желание да обяснявам всичко това на внука си, затова той така и не разбра защо му се сърдя.
Както и да е, мисълта ми беше, че излезеш ли от новия комплекс около спортната зала, постиндустриалният упадък на Мемфис продължаваше да се шири необезпокоявано. На два- три километра от реката и небостъргачите на банките, административните сгради и традиционните бразилски ресторанти човек попадаше сред осеяни с дупки улици, изоставени складове и корабостроителници.
Реката бе изгубила значението си на важна транспортна артерия и товарите, за чието пренасяне навремето бяха необходими стотици докери, сега се преместваха от два-три крана с компютърно управление. Мемфис все още бе важен транспортен център, но сега бизнесът беше съсредоточен около международното летище и терминала на „Федерал експрес“.
За един наркотърговец не беше никак трудно да намери празен склад, където никой няма да чува виковете на жертвите, които измъчва.
- Мислите ли, че Илайджа още е там? - попита Текила.
Ратледж се намръщи:
- Последното място, където е бил засечен телефонът, е по средата на реката. В два през нощта.