- Дръпни се от пътя, мамка му! - изсъсках.
Бабанката погледна над рамото ми към шефа си, който сигурно му даде знак да ме пусне, защото се дръпна. Минах покрай него и излязох в студения мрак. Вратата се хлопна зад мен. Някаква сянка в периферното зрение ме стресна; завъртях се, извадих револвера и го насочих към тесния вход, в случай че някой ме е последвал.
Нямаше никого.
3
2009
Сутрините във „Валхала“ не бяха чак толкова лоши. Столовата имаше големи прозорци с изглед към задната морава на дома, която бе зелена, слънчева и достатъчно голяма за американски футбол, ако някой имаше желанието или физическата възможност да поиграе.
Не бях доволен, че този призрак от миналото ми е дошъл да ми разваля закуската. Закуската бе едно от най-хубавите ми преживявания за деня. Исках да ѝ се насладя, защото след това бях на физиотерапия, а тя винаги е неприятна.
- Не беше необходимо да се разкарваш дотук, за да ми кажеш, че ще умреш - отбелязах. - Можеше да ми пратиш покана за погребението си или нещо подобно.
Той леко потръпна. Изглеждаше отпуснат; лицето му беше подпухнало и с торбички под очите. Илайджа може и да беше легенда, но бе човек от плът и кръв и се разлагаше като всеки друг.
- Мислех, че ще искаш да направиш нещо по въпроса.
- Вече не искам да те убивам - казах му. - Изобщо не ми дреме какво ще стане с теб.
- Има много думи, с които бих могъл да опиша Бък Шац, но „безразличен“ не е една от тях.
Забих вилицата в яйцата и ги разбърках в чинията. Бях гладен и бях свикнал да се храня в този час, но не можех да преглътна тази пихтия, докато тоя ме гледа.
- Бях ченге. Но вече не съм. Отдавна не работя в полицията. Пенсионер съм от повече години, отколкото е трудовият ми стаж. Навремето ми плащаха, за да се занимавам с хора като теб. Сега други вършат тази работа. Ако искаш да говориш с полицията, не мисля, че ще ти е трудно да намериш номера.
- Щом вече не си полицай, какъв си тогава?
- За да минават по-лесно дните ми, гледам да не си задавам този въпрос.
Той се ухили, показвайки зъбите си. Бяха равни и бели като току-що изтъркани кухненски плочки. Нямаше естествен начин устата, която бях видял на първата ни среща, да се трансформира в това. Легендарният крадец носеше пълен комплект протези.
След като в продължение на минута той не каза нищо, реших да попитам:
- Какво искаш всъщност?
- Помощ. - Стисна дългите си пръсти на пианист. Бяха по- кокалести от предишния път, но ги движеше все така ловко и уверено. - Имам нужда от помощ.
Лапнах една вилица яйца. Подъвках ги известно време, после се пресегнах през масата и взех пластмасовата солничка. Разтръсках я енергично над чинията, докато лигавата жълто- бяла яйчна материя не се покри с кристалчета. Хапнах отново и този път в устата ми захруска. Лекарят ме беше предупредил да намаля приема на натриев хлорид, но солта бе едно от малкото неща, чийто вкус все още усещах.
- И идваш при мен? Да ти помогна?
Той кимна кратко, по европейски:
- Веднъж вече те молих за помощ и ти отказа. Реших, че този път може да е различно.
- В подобна логика има поне три основни проблема. Първо, вече съм на осемдесет и осем. Второ, почти инвалид съм. И трето, не те харесвам.
- Барух - каза той почти шепнешком. - Виж на какво място си дошъл да живееш. Тук ли искаш да свършиш? Това ли искаш за Роуз, за жена си? Последния път, когато те видях, ти беше агресивен, неразумен и дълбоко заблуден, но беше и енергичен, горд и изпълнен с достойнство. В тази дупка няма достойнство.
Оставих вилицата.
- Какво общо има това с посещението ти?
- Знам, че си тук, защото имаш нужда от грижи заради влошеното си здраве. Ако ми помогнеш, ще ти платя достатъчно, за да си наемеш постоянен болногледач и хубава къща с всички удобства, които ще улеснят физическата ти деградация. Знам за богатството, което си изгубил, Барух. Ако станеш мой приятел, мога да ти го възстановя.
- Може би не искам да съм ти приятел. Защо хората не разбират, че не ги харесвам?
- Ако не ме харесваш, тогава ме убий, мамка ти! Отнеми поне това удоволствие на преследвачите ми.
Замълчах достатъчно дълго, за да преценя какви поражения мога да нанеса с вилицата си. Вгледах се в синкавата подутина, очертаваща яремната вена, пулсираща под провис- налата кожа на гушата му. Не бях сигурен обаче дали имам достатъчно сили да замахна през масата, пък и не исках да опръска с кръв яйцата ми. Затова се осведомих: