- Каква помощ искаш от мен?
Той ме погледна право в очите, абсолютно сериозно, иначе щях да си помисля, че ме будалка.
- Искам да ме запазиш жив колкото можеш по-дълго, а ако ме убият, да стовариш безмилостното си отмъщение върху враговете ми.
- В последно време не стоварвам безмилостни отмъщения върху никого. Понякога се напикавам в гащите и това е може би най-подлото, което правя.
- Преди няколко месеца те гледах в новините. Пръснал си черепа на някакъв тип от упор. Ти си най-свирепото копеле, което познавам, Барух. Жесток си по начин, по който аз така и не се научих да бъда, колкото и да съм бил вбесен. Ти си по-жесток от войника, който застреля майка ми в главата. Той беше блед и уплашен. Ти никога не изглеждаш уплашен. Никога не се колебаеш. Жестокостта не намалява с годините; тя само се консервира и става по-остра. А днес аз имам нужда от истинска жестокост на моя страна.
Винаги съм предпочитал да слушам за по-положителните си качества, но все пак го посъветвах:
- Ако си в опасност, обади се в полицията.
- Не се доверявам лесно на силовите структури на държавата. Не познавам тези хора. Не са евреи.
Дрън-дрън! Не се обаждаш в полицията, защото си престъпник, а имаш нужда от помощ за някое престъпление.
Той се наведе напред и отново ми показа зъбите си, сякаш бе потресен от подобно предположение.
- Поправих се - започна да ме уверява. - Станах филантроп. Ръководя благотворителна фондация, която помага на стотици еврейски бежанци да емигрират в Израел.
Бих помислил, че лъже, но благотворителните фондации са отличен начин за пране на крадени пари.
- Защо не помолиш за помощ Израел?
Хареса ми идеята Илайджа да иде от другата страна на земното кълбо, на място, където няма да се налага да се занимавам с него.
- Този път няма да бягам. Твърде стар съм за това.
- Филантропите обикновено не се замесват в проблеми като този, в който твърдиш, че си се забъркал.
- Не всеки иска евреите да бъдат спасени.
Това прозвуча малоумно. Хапнах още малко от пресолени- те яйца. Имаха вкус на море, ако морето излизаше от гъза на кокошка.
- Аз пък съм твърде стар, за да ти помогна - контрирах. - Нямам къде да те скрия, нито с какво да те защитавам. Ако искаш да се спасиш, отиди в полицията.
Той потъна в стилни европейски размишления за различните си възможности. Насочих цялото си внимание върху яйцата. Замислих се дали да не се върна на опашката и да си взема кифла. Във „Валхала“ ги правеха по уникален начин - прегорели отдолу, но все още сурови отвътре.
- Ако отида в полицията, ще използваш ли влиянието си, за да ми осигурят защита? Ще приемеш ли безопасността ми като своя лична отговорност? Ще се погрижиш ли опасността, на която съм изложен, да бъде взета сериозно и да не бъда подложен на съдебно преследване?
- Ще трябва да разкажеш подробно за всичко, в което си замесен. Ще трябва да направиш самопризнания за всичко, което си извършил, и да разкриеш на полицията всичко за хората, които искат да те убият.
Той внимателно обмисли думите ми, докато аз дъвчех.
- Приемливо е - каза след малко. - Но няма да разчитам на полицията. Ще разчитам на теб. Искам да осигуриш безопасността ми и ако ме убият, искам отмъщението да се превърне във въпрос на чест за теб.
- Както кажеш - вдигнах рамене аз. - Ако наистина смяташ да се предадеш, ще преговарям за условията. Но преди това по-добре си потърси адвокат.
- Ще помисля.
- Може би ще трябва да побързаш, ако наистина смяташ, че скоро ще умреш. Или пък не бързай. Ако изчакаш достатъчно, проблемът ще се реши сам.
НЕЩО, КОЕТО НЕ ИСКАМ ДА ЗАБРАВЯ
В началото на кариерата си се отзовах на сигнал за домашно насилие, свързан с мъж на име Лиминал Дъг, който носеше кожено яке. Стоеше на вратата на скапаната си къща близнак и ми обясняваше, че когато сводникът обичал своята курва, понякога имал нужда да я понатупа.
Наклоних се леко настрани, за да надникна над рамото му в жилището. Видях жена, която лежеше на пода, плачеше и криеше лицето си с ръце.
- Значи аз сигурно съм лудо влюбен в теб - казах на Лиминал Дъг.
И разцепих проклетия му череп с полицейската палка.
Палката, която носех по онова време, беше истински боздуган - оловна топка с големината на детски юмрук, увита с кожа и монтирана на дебела пружина. Много от колегите ми преминаваха на палки със странична дръжка, убедени от аргументите, че новият дизайн бил по-добър при самоотбрана. Тъй като се замахвало странично, ръката ти се вдигала в блокираща позиция, а понеже самата задна част на палката опира в дланта, това осигурявало защита срещу нападение с нож. Освен това при новия дизайн нападателят по-трудно можел да ти изтръгне палката при спречкване.