Добрах се с проходилката до писалището с дървен капак в единия ъгъл на стаята и започнах да ровя в чекмеджетата, където държахме важните документи.
- Какво правиш? - попита Роуз. - Не можеш просто да се измъкнеш от този разговор.
Намерих документа, който търсех - копие от договора за продажба на къщата ни на холдинг, наречен „Петата чаша“. Петата чаша по време на церемониалната вечеря на Пасхата беше чашата на пророк Илия. Илайджа беше купил къщата. Той бе взел дома ми, бе дал сто хиляди долара само за да ме подразни. Или да ми каже нещо. Възможно ли беше да е толкова просто.
- Трябва да тръгвам.
- Какво? Никъде няма да ходиш!
- Ще се върна скоро. Обещавам.
Взех ключовете за буика от пирончето, на което ги държеше Роуз, защото вече почти не ползвахме колата.
- Не можеш да шофираш сега. Нощ е, а ти не караш нощем.
- Не е толкова страшно. Скоро се връщам.
Посегнах към шкафа, където държах револвера си.
- Държиш се, сякаш изобщо не ме чуваш!
- Чувам те. Разбирам те. Но има неща, за които един мъж трябва да се погрижи.
Щеше да го преживее. Винаги го преживяваше.
40
2009
Все още пазех ключовете от къщата, но някой бе сменил бравите, затова натиснах копчето на собствения си звънец и го задържах продължително.
Той беше тук. Разбрах веднага щом забелязах хондата „Акорд“ на алеята отпред. Колата беше точно в негов стил, защото не се набиваше на очи. Не беше достатъчно стара, за да изпуска привличащ вниманието облак дим, или да изглежда значително по-очукана от лъскавите нови модели, но не беше и достатъчно нова, че да направи впечатление на собствениците на по-стари хонди, които биха проявили интерес към дизайна или качествата на по-новата версия.
Цветът не се отличаваше от цвета на всяка друга кола, чиято задница гледаш в продължение на три минути на светофара и изобщо не запомняш. Можеше да погледнеш тази хонда и изобщо да не я забележиш. Да се движиш с нея, бе почти като да си невидим.
Задницата беше доста увиснала - като че ли на задната седалка са седнали двама дебелаци. Обаче вътре нямаше дебелаци.
Ето нещо, което научаваш за 35 години в полицията - една банкнота от 20 долара, или каквато и да е друга деноминация американски пари, тежи приблизително един грам. По груби сметки, пет милиона долара на двайсетачки в багажника на автомобила биха оказали върху амортисьорите същия натиск, колкото двама дебелаци, седнали на задната седалка. Повечето хора, които не са наркотрафиканти, не си дават сметка, че парите тежат, но и повечето хора, които не са наркотрафиканти, нямат време да мислят за проблемите, които създават големите суми в дребни банкноти.
Не ми хареса това, че е спрял колата на алеята. Със същата лекота можеше да я остави отзад или да я вкара в гаража, където никой нямаше да я види. Алеята беше най-неподходящото място да я държи, защото там се виждаше от улицата, а той нямаше как да я наглежда, понеже единственият прозорец, гледащ от тази страна, бе закрит с жив плет.
Дори беше по-добре да я паркира на улицата, където поне можеше да я държи под око. Запитах се защо я е оставил точ- но на това място. Приличаше ми на знак за изключителна небрежност или може би за арогантност.
Или пък беше сигнал. Странно би било човек, който се крие, след като е откраднал няколко милиона от наркотърговец, да иска да дава сигнали, но пък кой би прочел някакво послание в тази напълно ненабиваща се на очи хонда „Акорд“?
Аз бих. Това бе сигнал за мен. Така, както аз бях сигурен, че той ще е тук, той знаеше, че ще дойда. И ме очакваше.
Никой не ми отвори, затова отново позвъних.
Въпреки че беше топло, бях с якето „Мембърс онли“, което Браян ми подари за рождения ден през 1986 г. В левия джоб имах руло изолиращо тиксо. В десния - револвера.
Спомних си Лонгфелоу Малой, проснат на паважа и втренчен в мен с немигащи очи; спомних си Андре Прайс в болничното легло, поставен на изкуствено дишане. Сметката беше дошла и бе време Илайджа да си плати.
Ключалката изщрака, но вратата не се отвори. Преброих бавно до десет и завъртях топката на бравата.
Вътре беше тъмно и нямаше следа от Илайджа. Влязох и се затътрих с проходилката през късото коридорче. Отдясно беше трапезарията. Там държахме остъклен шкаф с порцелановите съдове на мама. Сега бяха в кашон в склада.
Навремето стената от лявата ми страна бе накачена със семейни снимки. На двамата ни с Роуз като млади; на Уилям като бебе; на Браян. Някой беше замазал дупките от пироните и бе боядисал отгоре.
Масивната тухлена камина беше единственото нещо от стария ми кабинет, оцеляло след ремонта. Килимите ги нямаше и някой бе излъскал и лакирал дъските на пода. Мястото вече не създаваше усещане за дом. Вече нямаше нашата миризма.