Семейството ми бе живяло тук шейсет години, а майсторите бяха заличили всяка следа от битието ни за няколко дни. Като стоях там в тъмното, в кабинета, който навремето бе моето свърталище, но вече не беше, осъзнах безсмислието на всички човешки начинания. Нямаше значение дали минаваш през света на пръсти като Илайджа, или тъпчеш, крещиш и пребиваш хората с палка; накрая от живота ти не остава нищо, което да не може да бъде отмито или замазано с малко гипс и един слой боя.
С течение на годините човек просто остарява и накрая изчезва като камък, хвърлен в езеро; и колкото и шумно да се пльоснеш във водата, повърхността отново се успокоява и всичко става такова, каквото е било, преди да се появиш на сцената - сякаш изобщо не си съществувал.
Кухнята, където имах навик да закусвам със семейството си, беше отдясно. Работниците бяха махнали напукания, за- цапан линолеум, който Роуз двайсет години ми натякваше да сменя, и бяха сложили нови плочки. Без щорите прозорците изглеждаха голи, но така от уличните лампи проникваше повече светлина и виждах къде стъпвам. Завих в другата посока и отидох до спалнята в задната част на къщата.
По пътя проверих в стаята за гости, където Уилям спеше навремето, ако родителите му ни го изпратеха, за да си починат от него за една нощ или за уикенда. Тогава вградената библиотека бе запълнена с дебелите, подвързани с кожа фотоалбуми, които Роуз внимателно поддържаше още от времето, преди да се оженим. Сега почти всички албуми се намираха в бетонната складова клетка, която бяхме взели под наем.
Погледнах в малката тоалетна в коридора. Очаквах Илайджа да се е скрил там, защото нямаше прозорци и беше най- тъмното помещение в къщата. За тази тоалетна не ми беше жал, не беше добре проектирана. Когато някой влезеше да се изсере, миризмата нямаше къде да отиде.
Както и да е, той не беше там, което ми оставяше още две врати, една срещу друга в края на коридора. Сложих ръка на дръжката на спалнята, в която спяхме с Роуз от времето на Айзенхауер, и спрях за момент да помисля. После се обърнах, което беше трудно с проходилката в това тясно пространство. Отворих другата врата и включих лампата.
Илайджа седеше на метален сгъваем стол по средата на стаята. Дори начинът, по който седеше, ме подразни - с единия крак, преметнат върху другия, като жена. На пода до него имаше голям платнен сак, а в дясната му ръка - черен 9-милиметров пистолет.
- Надявах се да се спънеш в тъмното и да се пребиеш, преди да стигнеш тук - каза той. - Но така имаме възможност да поговорим.
41
2009
- Ако не искаше да те намеря, можеше да се скриеш навсякъде другаде - отбелязах.
Лицето му беше безизразно, непроницаема маска. Приличаше на размекната восъчна статуя на човека, когото бях пребил преди петдесет години.
- Да, предполагам, че си прав - отговори.
- Е, ако искаш да ми казваш нещо, казвай.
Той ме погледна в очите.
- Това е стаята на сина ти, нали?
- Да. Откъде знаеш?
Махна с пистолета към мен.
- Голямата спалня е отсреща. А в къщата има само три спални. Логично е да сложиш детето си в най-близката стая.
- Браво. Впечатляващо умозаключение.
В следващия момент го фраснах с проходилката.
Макар че тежеше само два-три килограма, не можах да я вдигна и да замахна с нея, както навремето с палката. Краката ми не бяха достатъчно силни, за да удържат тежестта, когато извих тялото си. Единственото, което успях да направя, бе да вдигна проходилката от земята и да я бутна към него. Но и това беше достатъчно, Илайджа се стресна и инстинктивно вдигна ръка, за да се предпази от удара, затиснах го с краката на проходилката и избих пистолета от ръката му.
Направих несигурна крачка назад и дръпнах проходилката, преди да успее да я хване, после бутнах колелцата към пистолета и го изпратих далеч настрани.
Отново подпрях проходилката на пода и се облегнах на нея, задъхан от усилието. Илайджа се изправи, като събори сгъваемия стол.
- Не мога да повярвам, че го направи – възкликна. - Не мога да си представя нещо по-абсурдно и безсмислено. Какво друго си намислил? Да изплюеш изкуственото си чене по мен?
Усмихнах се:
- Ченето ми е съвсем оригинално. Ти си този с изкуствените зъби.
- Това са импланти. Много скъпи, върхът на ортодонтията. Не могат да се изплюят.
- Протезите са си протези. Впрочем как успя да си направиш тия изкуствени зъби? Не живееш ли петдесет години като нелегален?