Бог е всемогъщ и всезнаещ. Той знае какво се задава за нас и има силата да го спре. Но не го прави; Той чака и ни оставя да страдаме. Нима това е справедливо? Мисля, че е, защото в болката ние откриваме себе си. Едва когато бъдем пречупени, едва когато сме лишени от нещата, които обичаме и които мислим, че ни определят, едва тогава научаваме кои сме наистина.
Когато Адам и Ева живели в Райската градина, Бог им е дал охолен живот, свободен от болка и смърт. Но без страдание те не са имали избор. Сигурно им е било страшно скучно.
Единственото, което могли да направят самостоятелно, било да нарушат едничкото правило, наложено им от Бог - това да не вкусват от забранения плод. И затова, разбира се, те го изяли. Какво друго биха могли да направят?
Мислите ли, че Бог, който знае и вижда всичко, е бил изненадан, че са се изкушили? Не мисля, че Бог някога се изненадва.
Това ни връща към днешния откъс от Тората. Когато Бог казал, че ще пожали Содом, ако Авраам намери там поне десет праведни мъже, Той не е възнамерявал наистина да промени решението си за унищожаване на града. Той е знаел, че в Содом няма десет праведни мъже, защото Той е Бог и знае всичко.
Бог е направил това предложение, за да покаже на Авраам, че решението Му да унищожи града е правилното. Когато отишъл в Содом и не намерил десет праведни мъже, Авраам се убедил в правотата на Божията присъда. В Содом не е имало нищо, което да заслужава да бъде спасено, и градът е трябвало да изгори.
От тази история можем да извлечем две поуки: да не поставяме под въпрос решенията на Бог и да не се опитваме да Го гневим. Въпреки че унищожението на Содом е станало в древността, градовете на безбожниците продължават да горят и в наши дни. Моят прапрадядо Хершел Шац е станал свидетел как генерал Шърман подпалва Атланта през 1864 г. В по-ново време бомбардировачите на Съюзниците засипаха с огън градове като Дрезден и Хирошима.
Поуката е ясна: колкото и да се опълчваш на Бог, в един момент кракът ти ще се подхлъзне. Тормозът над негрите е обида заХашем и съвсем скоро Неговото търпение може да се изчерпи и да бъдем застигнати от бедствие. Трябва да се покаем. Трябва да се променим. Трябва да станем по-добри.
Днес аз ставам мъж. Бог е казал на Авраам, че за да спаси града от унищожение, трябва да намери десет праведни мъже. Аз ще се опитам да съм един от тях. Да се надяваме, че ще се намерят още девет.
44
2009
Следобед Уилям се връщаше в Ню Йорк, за да продължи престижния стаж, от който всички страшно се впечатляваха. Но понеже, откакто отиде в колежа, не се бе прибирал толкова близо до деня на годишнината, реши да мине през гробището преди полета.
Аз не исках да ходя на проклетото гробище. Много скоро щях да прекарвам цялото си време там. Но с последните си остроумия почти бях изкарал Роуз от кожата ѝ, затова ми се стори разумно да отстъпя по този въпрос.
И така, за втори път през последните три дни стоях пред гроба на сина си. Приличаше на обикновен гроб. Стоейки тук, се очакваше, че ще се почувствам по-близо до него, но като гледах надгробната плоча, той ми се струваше толкова далечен, колкото ако бях на всяко друго място.
Внукът ми стоеше със скръстени отпред ръце и видях, че примигва зад черните очила, за да сдържи сълзите си. Зад него майка му мачкаше ръба на пуловера си.
- Най-лошото на тукашните погребения са бетонните саркофази - казах аз. - Подпочвените води са много високи заради близостта на реката, затова не ти дават просто да заровиш ковчега в земята.
- Знаем, Бък. Виждали сме - сряза ме Роуз.
Не знам защо, но не можех да спра да приказвам.
- Затова трябва да сложат дървения сандък, в който са те затворили, в по-голям бетонен саркофаг и после черните момчета, които работят в гробището, спускат тежкия бетонен капак отгоре с платнени въжета. Нужни са четирима такива младежи, за да спуснат капака, и то якички. После всички започват да хвърлят пръст върху саркофага.
- Стига толкова, Бък!
- Когато дойда тук, само за това си мисля. За онзи шум. И мисля, че когато те погребат така, се връщаш истински при пръстта. По-скоро мухлясваш там вътре.