Мен обаче тези подробности не ме впечатляваха, защото нямах навик да се опитвам да блокирам ножове с ръцете. Ако някой ме нападнеше с нож, правех най-логичното и го прострелвах. А и страничното замахване просто ми изглеждаше неестествено. Усещах старата палка като продължение на юмрука ми и много харесвах кожата около оловната тежест и гъвкавостта на пружината. Харесваше ми как отскача от главата на престъпника. Харесваше ми звукът, който издава.
Наричах палката си „Благоразумие“ и често действах благоразумно.
Окръжният прокурор отказа да повдигне обвинения срещу Лиминал Дъг, като се аргументира с прекомерна употреба на сила от моя страна, но после някой от федералните разпитал момичето в болницата и обвиниха Дъг по закона „Ман“: за трафик с неморална цел на непълнолетна през щатска граница. Дадоха му три години във федералния.
След като цепнах главата му, вече никой не го наричаше Лиминал Дъг. Викаха му Лигавия Дъг - заради едно от по-неприятните последствия от мозъчното му увреждане.
Освен това получи очен тик и периодични гърчове.
4
1965
Хората, които научават от телевизията и детективските романи онова, което знаят за полицията, винаги се изненадват колко много ченгетата разчитат на чистия късмет. Ние не разкриваме престъпленията с брилянтни умозаключения и находчиви наблюдения. През повечето време не надхитряваме злодеите. Ако бяхме умни, нямаше да изберем професия, в която често се случва някой да стреля по нас.
В действителност едно престъпление трудно може да мине незабелязано. Винаги има свидетели. Веднъж гледах един полицейски сериал, в който ченгетата намериха на улицата труп и извикаха някакви учени с бели престилки от лабораторията по криминалистика. Тия типове намериха някакви синтетични влакна около трупа. После разкриха убиеца, като сравниха влакната с някаква база данни, където изглежда, че бяха регистрирани всички килими в страната.
Стори ми се много измислено. Доколкото ми е известно, повечето килими са почти еднакви и повечето хора нямат влакна от килим, полепнали по дрехите, когато излизат да убият някого. Но ако на улицата има труп и пратите хора да чукат по вратите в квартала, в голям процент от случаите ще се намери някой, който да ви посочи убиеца.
Причината ченгетата да патрулират с автомобили или пеша по улиците е, че далеч по-често, отколкото осъзнават повечето хора, хващаме престъпниците просто защото сме се озовали на подходящото място в подходящия момент, за да засечем подозрителна дейност.
Когато отидох в синагогата, не търсех специално Пол Шулман. Дори не бях отишъл по полицейска работа. Синът ми ходеше два пъти седмично на уроци за предстоящия си бар мицва - еврейската церемония по встъпване в пълнолетие, при новия равин Абрамски, и аз просто отидох да го взема. Браян, Шулман и равинът тъкмо излизаха от синагогата, когато завих по улицата.
Абрамски се водеше „съвременен ортодоксален равин“, което, доколкото разбирах, означаваше, че си бръсне брадата, но пак носи дълги бакенбарди. Със смешната си прическа и пухкаво кръгло лице той ми приличаше на някакво гигантско бебе и аз не приемах повечето му идеи. Все пак го харесвах малко повече, отколкото стария равин, който смяташе, че памучните дрехи не са кашер, и целогодишно ходеше с черни вълнени костюми. Дори преди да се заговори за глобалното затопляне, Мемфис, Тенеси, не беше добро място да носиш вълна през лятото и от края на април до средата на ноември старият равин миришеше като купчина мръсни чорапи.
Пол Шулман бе на подходяща възраст да служи в Корея, но не го бяха мобилизирали. Военните те освобождават от военна служба, ако сметнат, че си негоден по физически, умствени или морални причини, а Шулман беше негоден и по трите критерия.
Беше висок метър и седемдесет и седем и тежеше сто и пет килограма, но въпреки тези си габарити изглеждаше някак дребен. Отчасти това се дължеше на лицето му - имаше стърчащи предни зъби, клепнали уши и долна челюст, която кротко се сливаше с гушата. Освен това имаше навика да притиска лакти до тялото си и да свива отпуснатите си ръце пред гърдите, което му придаваше вид на послушен слабак. На всичкото отгоре имаше и тромава, дюстабанлийска походка.
Дори миролюбив човек трудно би се сдържал да не фрасне Пол Шулман, а аз никога не съм бил миролюбив. Затова беше хубаво, че е престъпник и можех да го спуквам от бой, когато си поискам.