Иван Вазов
Не поздравил
Есенното слънце превали вече зад Люлин планина. Скалистите чуки на Витоша се вапцаха в леко румено озарение; гъста сянка лягаше върху зелените й хълбоци. Нейният меко чупен профил по-рязко се открои в сладката синева на небето; най-дребните ръбове на скалите, набучени по гигантския й гръб, се изписваха ясно там. По тоя час Витоша от София се вижда най-хубава, най-величава и сякаш живуща под мрачно-зелената си мантия от сянка и със своето чело, увенчано от последния румен блясък на умиращото слънце, с което тя разменя последни думи от някой тайнствен разговор… Но още малко и зайдялото зад Люлин слънце потопи в ясно-топъл златист цвят целия небосвод зад Витоша. Витоша се изпречи със страшния си и строг облик още по-величествена, в тоя лучезарен фон на вечерните небеса, който й правеше един ореол от слава… Сякаш че зад нейния могъществен гръб някой далечен, презморски пожар заливаше лазура с равния префинен отблясък на своите невидими пламъци. Какво чудно, ненагледно зрелище!… Но минава още малко време и тая фантасмагория на светлината се губи, небесното пространство над планината постепенно се обезцветява, посивява, затъмнява и вечерницата изневиделица, като един ослепителен лучист елмаз, блясва и провисва се над самия гръб на планината подобно на едно електрическо кандило, спуснато от небесния връшник, когато още ни една друга звездица не е изпъплила на него…
Но аз се отклоних да говоря за колосалната Витоша, когато намерението ми беше да говоря съвсем за дребно нещо: за Славча Плужев.
Познавате ли Славча Плужев?
Не?
А между това вие всеки ден го срещате.
Славчо Плужев е чиновник — той и не може да бъде друго! — Славчо Плужев е дребничък, с къса снага и с къси крака, които все бързат, когато вървят, и по начин, щото да не настъпват и една мравка; Славчо Плужев има валчесто, с тъмна кожа лице, без никакво нападателно изражение — напротив; тумчаст, власат нос, сплюснато чело, дори над самите вежди, черни, широки, сключени, завоювано от леса на косата; погледът му е боязлив и в непрестанно движение, като на солдатина, защото Плужев внимава да не пропусне някого без поздравление — бил той от неговото ведомство или от друго, все едно — всеки може да ти напакости. — И в учреждението Плужев е пример на чиновнишко смирение и благонравие. Някои слободни присмехулници шепнишком го наричат зад гърба му ту „Алексий божий человек“, ту „света овчица“, но доста силно, за да ги чуе; но Славчо се преструва, че нищо не е чул, и продължава да е почтителен и сложен към тях. Каква полза от препирни и свади с пакостен човек? „Дето ще му речеш Гаго, кажи му Аго!“ — дума шопската поговорка. Блага дума и поклон вреда никому не донасят. Плужев знае много добре и практикува винаги и всякъде това…
И ето защо, благодарение на това мъдро правило, той не е имал до днес за нищо да се разкайва, от ничие незадоволство да се безпокои, за нищо да се коси. Той живееше в своята тиха, безтревожна, спокойна атмосфера, да прощавате — като бъбрек в лой.
И тъй, Славчо Плужев, вечно тихият, добрият, безобидният, скромният чиновник, се завърна тая вечер у дома си извънредно смутен и с уплашено лице. Пръв път жена му го виждаше така отпаднал и убит духом, станал още по-дребен, отколкото си беше.
Хрумна й, че има да чуе едно голямо нещастие.
— Славчо, какво е? — попита тя в силно безпокойство, а ушите й слушаха, още преди мъжът й да зине да каже думата: „отчислен“.
Славчо клюмна глава безнадеждно.
— Ела да ти кажа вътре, Пено! — едвам издума той.
Пена го подири с повлечени крака от страх. Славчо, като се намериха двама в стаята, разгърна ръце, плясна ги и извика трагически и със заплакан глас:
— Ах! Какво направих аз, клети! Какво ще ми дойде до главата!
„Това не е вече отчисление, тук има нещо по-страшно!“ — помисли си Славчовица. Изписаното по лицето на бедния й съпруг отчаяние не й оставяше никакво съмнение за ужасната беда.
— Мигар в комплот се е месил, па сега са го подушили? — каза си тя настръхнала, като си припомни, че сега ставаше една много шумна политическа съдба…
— Чакай да ти кажа, че как съм дошъл от градската градина до дома — не знам на земята ли съм стъпал или на какво. Като излязох тази вечер от канцеларията, отидох да се поразтъпча насам-нататък… Едното ми око все играе… Разтаках се тук-там, па минувам край градската градина да си дода. На тротоара, знаеш, много свят, като мравки. Пак ми играе окото… Мисля си аз: има нещо тука… Един иде срещу мене, поглежда ме, и аз го поглеждам, отминуваме. Не знам какво ме бъзна. Обръщам се пак да го погледна. Той се спрял, същият, на пет крачки от мене и приказва с нашия началник на отделението. Пено! Министърът! Министърът бил, с когото се срещнахме!