— Не желаете ли да ме попитате нещо?
— Не.
— А на моите въпроси ще отговаряте ли?
— Не.
„Върви тогава по дяволите — беззлобно си помисли тя. — Ти дори въобще не се изненада, когато те заговорих? Още от първата ми думичка разбра каква е работата. Значи е истина. Ти действително много знаеш и имаш всички основания да се страхуваш за живота си. Интересно, колко време ще успявам да баламосвам и теб, и твоите преследвачи?“
Настя отвори чантата си, извади термоса и с голямо удоволствие изпи още една чаша кафе. Много й се искаше да запуши, но се страхуваше да излезе в коридора и да остави Павел сам. Взе в ръка цигарата и запалката и колебливо започна да ги върти между пръстите си, чудейки се как е най-добре да постъпи. Като че ли никой от пътниците във вагона не представляваше опасност, но тя не познаваше този маршрут и не знаеше точно кога влакът ще спре на поредната спирка. Там всеки би могъл да се качи, пък и Сауляк би могъл да изчезне.
— Да вървим — обади се той.
Все така си седеше със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си и преметнал крак върху крак.
— Къде?
— В коридора. На вас ви се пуши и не знаете какво да ме правите.
— Благодаря — отвърна Настя, полагайки доста усилия да прикрие удивлението си.
Сауляк стана и пръв тръгна към вратата на купето. В студения коридор той се подпря на стената, пъхна ръце в джобовете си и отново затвори очи.
На Настя й се стори, че спи прав.
— Вие не пушите ли? — попита го, вдъхвайки с наслада тютюневия дим.
— Не.
— И никога не сте пушил?
— Не.
— Вижте какво, Павел Дмитриевич, нима съвсем не ви е интересно как именно възнамерявам да действам, за да ви доставя в Москва?
— Не.
— Поне обещавате ли ми, че ще ме слушате?
— Да.
Останалия път до Самара пропътуваха в мълчание. Сауляк все така си седеше със затворени очи, а Настя се взираше през прозореца и мислеше. „Хората от сивата волга ме видяха — това е добре. Те сигурно си дават сметка, че и аз съм ги видяла и запомнила — и тях и автомобила им. Това означава, че каквото и да са си наумили да направят на Павел, те би трябвало да са разбрали, че съм опасен свидетел, и се налага да ме премахнат. Но преди да ме премахнат, трябва да си изяснят коя съм. Ако изведнъж се окаже, че съм от милицията, цялата страна ще бъде вдигната на крака.“ Това всъщност беше зрънцето, върху което Настя Каменская бе базирала замисъла си. Сауляк беше в безопасност дотогава, докато преследващите го типове не разберяха коя е тази жена, която се намира редом с него, и какво въобще става.
Тръгнаха от гарата към хотела пеша, въпреки че Настя вече не усещаше краката си от студа.
— Забравихте ли, че аз нямам паспорт? — обади се Сауляк, когато до входа на хотела им оставаха само няколко крачки.
— Не съм забравила.
Влязоха в уютното, отрупано с цветя и зеленина фоайе, и се качиха по стълбата на третия етаж. Дежурната се обърна и виждайки Настя, разцъфна в щастлива усмивка.
— Дочакахте го значи? Минавайте, минавайте.
Тя бръкна в чекмеджето на бюрото и извади ключа на апартамента.
— Сигурно сте премръзнали?
— Ужасно — призна си Настя.
— Ще включа самовара. Докато се събличате, той ще се загрее — засуети се дежурната.
— Благодаря — отвърна Настя и тръгна по коридора към апартамента си.
Бе си ангажирала хубав двустаен апартамент с хладилник и телевизор. В по-голяма стая, претендираща за званието „гостна“, имаше гарнитура от мека мебел с диван и две дълбоки кресла. Малката стая служеше за спалня и в нея нямаше нищо друго, освен два кревата, две нощни шкафчета и вграден в стената гардероб с голямо огледало от вътрешната страна на вратичката му.
— Какво предпочитате най-напред — вана или храна? — попита Настя, изхлузвайки ботушите си.
— Вана, но нямам нищо за преобличане.
— Това не е проблем.
Тя вдигна телефонната слушалка и позвъни на дежурната по етаж. След минута жената внесе в апартамента горещия самовар.
— Току-що кипна — оповести тя. — Пийнете си нещо горещо, за да се сгреете.
— Елизавета Максимовна, Павел се нуждае от дрехи. Бихте ли уредила това?
— Разбира се — кимна с готовност дежурната. — Само ми дайте списък. Наблизо има магазин и в него може всичко да се купи.
Настя набързо състави на лист от тефтерче списък на най-необходимото и й го подаде заедно с парите. Елизавета Максимовна хвърли на Павел любопитен поглед, но той стоеше встрани и мълчеше, сякаш въобще не ставаше дума за него и дрехите бяха нужни на някой друг.
Когато дежурната излезе, Сауляк все така безмълвно прекоси стаята и се скри в банята.