Настя чу шуртенето на водата и очакваше да чуе също щракване на ключалката от вътрешната страна, но така и не го дочака. След известното време шуртенето спря и тя се досети, че Павел вероятно се бе потопил във ваната. Предпазливо се приближи до вратата на банята и почука.
— Павел, всичко ли е наред?
— Да — беше отговорът му.
— Заключихте ли се?
— Не.
— Защо?
— Защото вие няма да влезете, нали?
— Няма да вляза — потвърди тя. — Впрочем, не знам. Може би ще вляза. Това плаши ли ви?
— Не. Нищо ново и неочаквано няма да видите тук.
— Вярно — подсмихна се Настя. — Всички мъже са устроени еднакво. Между другото, жените — също. Знаете ли, Павел, в детството си аз много боледувах, непрекъснато ме водеха по лекари и съвсем престанах да се стеснявам, когато се събличах пред непознати мъже, защото доста отрано разбрах, че един мъж нищо ново не би видял в мен. О, щях да забравя да ви кажа — там на поличката има два флакона. На външен вид са съвсем еднакви, но единият е с шампоан, а другият с балсам, да не ги объркате.
— Аз мога да чета.
— Описанието не е на руски.
— Нищо, ще го прочетат някак си.
— Късметлия. Аз пък нито един чужд език не зная. Искате ли нещо за пиене?
— Не.
— Е, ваша си работа.
Настя се върна в гостната, направи си кафе с гореща вода от самовара и подви крака на дивана. Трудно й бе с този Сауляк — затворен в себе си, неразговорчив, нелюбопитен. Последното бе най-лошо. Цялата й комбинация бе построена върху предположението, че и Сауляк, и неговите преследвачи имат нормално развито чувство за интерес към неразбираемото и неизвестното. Само че Сауляк май въобще го нямаше това чувство.
Настя реши, че би могла малко да се поотпусне. Докато Елизавета не донесеше дрехите, Павел нямаше да излезе от банята. Тя се изтегна на дивана, сложи пепелника на гърдите си и си извади цигара. Голяма сила бяха парите! Бе мушнала на администратора стодоларова банкнота и бе получила двустаен апартамент. Още една зелена хартийка се бе оказала в ръцете на Елизавета и тя с готовност бе дала съгласието си в апартамента й да се настани без адресна регистрация нейният познат. По всяка вероятност, на генерал Минаев този Сауляк щеше да му струва доста скъпичко. Големите разходи все още предстояха.
Погледна часовника си — беше дванайсет и половина. Време бе да позвъни на Коротков. Той трябваше неотлъчно да си стои в стаята и да чака обаждането й.
— Как е при теб? — неспокойно попита Юра.
— Засега нищо особено. Посрещнах го и го доведох.
— Някой заинтересува ли се от него?
— И още как. Двама с кола и още един любопитен, който пристигна пеш. Съпровождаха ни до самия хотел.
— Къде е той сега?
— В банята. Разкисва се.
— Що за тип е?
— Сложен. Страхувам се, че няма да се справя с него.
— Той разбра ли коя си?
— Надявам се, че не. Най-странното е, че не проявява никакъв интерес към това. Сякаш му е безразлично.
— Такова нещо не се случва.
— Знам. Добре, срещаме се в ресторанта в два. Ще го видиш лично.
На вратата се почука и Елизавета Максимовна внесе обемист пакет с поръчаните дрехи.
— Ето всичко, за което ме помолихте — оповести тя. — А това е рестото.
— Задръжте го — усмихна се Настя.
— Благодаря — блесна със златните си зъби дежурната, пъхайки припряно парите в джоба си. — Нещо друго трябва ли ви?
— Засега не.
След като заключи външната врата, Настя почука на банята.
— Павел, донесоха дрехите. Оставям ги тук.
— Добре — прозвуча отвътре.
Тя сложи пакета на пода и отиде в спалнята да се преоблече. Отвори пътната си чанта и извади козметичен несесер, обувки и красив пухкав пуловер. После откачи от закачалката в гардероба чер панталон и направи кисела гримаса. Най-добре се чувстваше в джинси и маратонки, но работата си беше работа и нищо не можеше да се направи. Нахлузи панталона и пуловера, пъхна краката си в тесни модерни обувки и се зае с лицето си. По шума от гостната се досети, че Павел най-сетне е излязъл от банята. „Интересно, преследвачите му дали са се добрали до Елизавета или още не са? — запита се. — По всяка вероятност, са се добрали и сега с недоумение предъвкват изцедената от нея информация — Павел го посреща някаква смахната милионерка. Нищо, нека си подъвчат, така челюстите им ще станат по-здрави...“
Настя със задоволство се огледа в огледалото. Приликата с онази премръзнала жена със зачервен от студа нос, която бе чакала Павел пред затворническия портал, беше доста далечна. От топлината и от умело поставения руж лицето й бе станало нежно розово, а подчертаните с грим очи — големи и изразителни.