Тя оправи косата си и решително излезе от спалната.
— Е, как са дрехите? — попита. — Станаха ли ви?
Сауляк също изглеждаше по-добре. След ваната той някак си се бе поосвежил и новият панталон отлично пасваше на тесните му бедра. Бе застанал гърбом до прозореца и дори не се обърна да я удостои с поглед.
— Да, благодаря.
— След половин час отиваме на обяд. Гладен ли сте?
— Не.
— А аз умирам от глад. Все така ли нямате въпроси към мен?
— Не.
— Затова пък аз имам няколко въпроса към вас. И ми се налага да ви ги задам, дори и ако не пожелаете да ми отговорите.
— Опитайте.
Сауляк не си направи труда да се помръдне и на Настя й се стори, че в гласа му прозвуча насмешлива нотка.
— Павел, искам да ме разберете правилно. Задавам ви тези въпроси не от чисто любопитство. Наеха ме да свърша определена задача и много-много не ме интересува кой или какво стои на дъното на цялата тази работа. Аз просто съм длъжна да си изпълня задачата и да си получа парите. Но за тази цел трябва все пак да узная някои неща. Имахте ли някакви врагове в затворническата зона?
— Това няма значение — спокойно отвърна той.
— Напротив, има. И ви моля да ми отговорите.
— Добре. Аз нямах врагове.
— Това е невъзможно. Вие ме лъжете и аз бих искала да разбера защо го
правите.
Павел се обърна с лице към нея, но очите му гледаха някъде в пространството над главата й.
— В крайна сметка, какво искате да си изясните? Дали съм имал врагове или защо не ви казвам истината?
— И едното, и другото. Аз доста добре познавам затвора и знам, че осъденият не може да мине без врагове.
— Откъде я имате тази увереност? Да не би да сте била някога зад решетките?
— Случвало ми се е. Разберете, Павел, вашите лъжи ми пречат.
— Мога ли да знам защо сте лежала в затвора?
— Можете — за мошеничество. Какво, това не ми ли отива? Искате да кажете, че истинският мошеник не би трябвало да попада в пандиза, нали затова е мошеник?
— Такова нещо не съм казал. Изопачавате думите ми.
— Добре — въздъхна Настя. — Да приемем, че съм допуснала грешка. Но това беше отдавна. Вие представяте ли си поне приблизително кой бе могъл да ви преследва?
— Не.
— Пак лъжете, Павел.
— Разбира се. Вижте какво, вашата задача е да ме откарате до Москва — тогава откарайте ме. И за Бога, не ми досаждайте!
Сауляк отново се обърна гърбом и се втренчи през прозореца. У Настя се надигна гняв, но тя се постара да се овладее. Пипна с пръст самовара и със съжаление установи, че водата бе изстинала. А с такова удоволствие би изпила сега чаша кафе.
% % %
Настя добре помнеше и хотела и ресторанта, тъй като бе идвала тук няколко пъти в средата на осемдесетте, когато Самара се наричаше още Куйбишев. За тези десетина години всичко тук се бе променило — хотелът вече си имаше собственик, стаите бяха станали по-чисти и уютни, а ресторантът бе заприличал на истински ресторант, а не на гарова закусвалня, както преди. Разбира се, с метър д’отела и със сервитьорките Настя се бе запознала още онзи ден и за двата дена, през които бе закусвала, обядвала и вечеряла, бе успяла да си изгради съответната репутация на смахната милионерка.
Едва бяха успели да тласнат стъклената врата и да пристъпят в салона, когато метър д’отелът — дребничкият, но изпълнен с достойнство Герман Валерянович — буквално се хвърли към тях.
— Добър ден, добър ден — повтаряше той, ситнейки с късите си крачета към най-хубавата маса. — Вашите места ви очакват, както ме бяхте помолила.
Той придържа стола на Настя и чинно ги изчака, докато се настанят. На масата освен приборите имаше ваза с огромен букет розови карамфили. По другите маси не се забелязваха никакви цветя.
— Обичате ли карамфили? — вдигна Настя очи към Павел.
— Не.
— Аз също. Не ги понасям. Особено пък розовите.
— Помолете да ги махнат.
— За нищо на света. Вчера специално помолих управителя да сложат на масата ми розови карамфили.
— Защо?
Настя със задоволство си отбеляза, че в гласа му се прокрадна зле прикрито изумление. „Ето че ни си чак толкова непробиваем, Павел Дмитриевич Сауляк. Вярно е, че не приличаш на другите, че си особняк, че може в нещо да си и неповторим, но и теб човек може да те хване и да поразмърда.“
— Ами така. Присъствието на негативен дразнител помага да си поддържаш формата. Какво чакате? Четете листа с менюто, избирайте си ястия.
— Не съм гладен.