— Пак лъжете. Как може да не сте гладен?
— Повтарям ви, че...
— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна тя. — Разбрах, не сте гладен. Но тъй като се договорихме, че ще ме слушате, моля ви да си поръчате нещо.
— На мен ми е безразлично, поръчайте вие.
— Какво ви се пие?
— Нищо.
— Съвсем нищо?
— Съвсем.
— Добре, значи кампари.
Настя специално бе избрала тази маса още преди два дена. От нея чудесно се виждаше целият салон и двете врати — към фоайето и към служебните помещения.
Точно в два часа се появи Юра Коротков и седна там, където бе седял и вчера, и онзи ден. Всичко това бе част от спектакъла. Коротков внимателно огледа залата, откри с поглед Настя, леко се надигна от мястото си и й се поклони. Тя демонстративно се начумери и присви рамене.
Сервитьорката донесе ордьоври и бутилка кампари.
— Хапнете — рече Настя. — Следващото хранене няма да е скоро. Пробвайте това, вкусно е.
Сауляк вяло си отряза парче телешки език и бавно го пъхна в устата си. Лицето му бе съвсем безизразно и той съвсем не приличаше на човек, който с всички сили се съпротивлява на глада, тъй като е под достойнството му да яде нещо, за което плаща непозната жена. По-скоро създаваше впечатление, че действително не му се ядеше.
До масата им отново прилетя чевръстият Герман Валерянович, прегърнал бутилка шампанско „Ив Роше“.
— Вашият поклонник вече е тук — усмихна се заговорнически. — И помоли да ви предам това шампанско.
— Абе тоя няма ли да миряса най-сетне! — извика с досада Настя така, че да я чуят в целия ресторант.
Сауляк седеше неподвижно и дори не извърна глава в посоката, в която тя гледаше. Настя стана и хващайки бутилката за гърлото, се отправи към масата на Коротков. В ресторанта имаше тридесетина души и всички до един бяха вперили очи във високата слабичка жена в чер панталон и син пухкав пуловер, която плавно се движеше между масите с бутилка френско шампанско в ръка.
Стигайки до Коротков, Настя с размах тресна бутилката пред него, от което приборите и чашите се раздрънчаха.
— Аз не пия шампанско — високо заяви. — И повече не ми изпращайте! Разбрахте ли ме?!
— А какво пиете? — също толкова високо попита той, без да стане от стола си. — Бих искал с нещо да ви доставя удоволствие.
— Ако желаете, можете да ме целунете направо тук и сега, но само един
път, и то при условие, че повече няма да ми досаждате.
— Ама че си гаднярка — прошепна Коротков, разтегляйки устни в усмивка.
Настя разбра какво имаше предвид. Беше малко по-нисък от нея, но токчетата на обувките й правеха разликата в ръста им доста съществена. Тя се усмихна, давайки си сметка, че ги гледа целият ресторант. Приведе се, събу обувките си и веднага стана забележимо по-ниска, почти изравнявайки се с Коротков, който носеше зимни половинки с дебели подметки. Юра пристъпи към нея, прегърна я, сложи едната си длан на гърба й, а с другата обхвана тила й. Лицето му бавно се приближаваше към нейното и на Настя й се прииска да зажуми и да отстъпи назад. Но вече бе късно за отстъпление. Устните му бяха твърди и студени. Въпреки цялата нелепост на двусмислието (или двусмислието на нелепостта) в тази ситуация, тя не можеше да не признае, че Юра се целуваше добре. Познаваха се от осем години, работеха в един отдел, той многократно бе гостувал на нея и съпруга й, изплаквал бе на рамото й горчивината си от любовните несполуки. И сега, на много километри от Москва, в ресторанта на провинциалния хотел те се целуваха пред очите на изумената публика, само затова, че някой преследваше излезлия от затвора Павел Сауляк.
„Неведоми са пътищата твои, живот милиционерски!“ — мина й през ума.
Коротков се откъсна от устните й, галантно й целуна ръка и спокойно си седна на мястото. Настя пък без да бърза обу високите си обувки, лъчезарно се усмихна и пое обратния път към своята маса.
Сауляк седеше неподвижно и въртеше между пръстите си малка виличка за десерт, без да сваля очи от нея. Настя хвърли поглед към чинията му и установи, че той не бе хапнал нищо друго, освен парченцето телешки език.
— Вижте какво, Павел, разбирам, че бихте могъл да имате свои принципи и съображения, но вие трябва да се храните. В края на краищата, това, което ни предстои, не е разходка из вилното ви място и е съвършено неизвестно кога ще можем да ядем следващия път. Най-малко от всичко ми се иска да ми се натресат проблеми заради вашите глупави капризи и приумици.
— Значи вие сте сигурна, че заради вашите приумици няма да имаме проблеми, така ли? — запита той, втренчен в лъскавата сребърна виличка.