„Аха! Значи си видял всичко. А си седеше като каменна статуя и даже
не си обърна главата, когато се обяснявах с Коротков.“
— Заради моите приумици проблемите ще си бъдат лично мои, ясно ли ви е? Това въобще не ви засяга. А ако у вас възникнат проблеми със здравето, не мога да ви мъкна на гърба си. Между другото, този човек също се интересува от вас, макар с всички сили да си дава вид, че го интересувам аз. А аз пък се правя, че му вярвам. Така че, може би ще благоволите да отстъпите от принципите си и да ми разясните, макар и в най-общи линии, кой толкова усърдно се опитва да ви спипа?
Сауляк вдигна очи към нея и тя усети, че изведнъж я обля гореща вълна. Не смееше да се помръдне, ръцете и краката й натежаха като оловни и клепките й започнаха да клюмват. В тази секунда й бе напълно безразлично какво ще й отговори Сауляк и ще й отговори ли въобще. Стана й безразлично ще успее ли да изпълни задачата си и да го докара до Москва, до генерал Минаев. Повече от всичко на света й се искаше да спи.
Мобилизира всичките си сили и се отърси от вцепенението си. Стори й се, че всичко това си го бе въобразила. Сауляк си седеше срещу нея, въртейки между пръстите си сребърната виличка, и очите му все така бяха приковани в лъскавия метал.
— Да си вървим — рязко каза Настя и се надигна от стола.
Тя извади от вазата розовите карамфили, приближи се до масата на Коротков и ги запокити в лицето му. Вървейки към изхода, отново чувстваше погледите на околните — някои насмешливи, други осъждащи, трети възхитени. Но освен това, съвсем точно знаеше, че поне един чифт очи са вперени в гърба й с изострено недоумение.
% % %
— Коя е тя? Откъде се взе? — нервно подвикваше Григорий Валентинович Чинцов. — Поне нещичко успяхте ли да разберете за нея?
— Доста неща, Григорий Валентинович — започна да докладва помощникът му. — Но сведенията ни са толкова противоречиви, че е трудно да се разбере на кои да се вярва и на кои — не. Казва се Анастасия Павловна Сауляк. Вероятно е негова жена или близка. Паспортните й данни взех от администратора на хотела в Самара, но не успях да ги проверя.
Тези, които я наблюдават в Самара, твърдят, че разполагала с много пари и ги пръскала наляво и надясно, без да й мигне окото. Вероятно е имала някакъв конфликт със Сауляк, защото не са се хвърлили един друг в прегръдките си, когато той излязъл от затвора. Тя за нещо му се оправдавала, а той я слушал снизходително. Изглежда не очаквал, че ще дойде да го посрещне. Тази особа е крайно неуравновесена и екзалтирана, способна е на ексцентрични постъпки. С други думи, жена с нестандартно поведение. И аз мисля, че...
— Хайде, хайде — окуражи го Чинцов. — Давай да видим какви са идеите ти.
— Аз мисля, че тя може да е от онези.
— Нима?
Чинцов се намръщи, разтърка с палец носа си, след това си наля в една дебелостенна чаша минерална вода и отпи няколко едри глътки.
— И защо ти хрумна тази мисъл?
— Поведението й е някак необичайно. И освен това, ако те имат родствена връзка, то това е още повече възможно. Знаете, че се предава на генетично ниво. Та, си помислих, Григорий Валентинович, че ако тази жена не знае нищо, бихме могли да я използваме. На времето Булатников използваше Павел, а ние ще използваме нея. Трябва само да си изясним какво и колко знае и не е ли опасно да я оставяме жива.
— Не мислиш, за каквото трябва — сърдито отвърна Чинцов. — Преди всичко, трябва да се мисли не е ли опасно да се отървем от нея. Ти си като дете, което го примамват с бонбонче и то веднага забравя, че трябва да си подготвя уроците. Основната ни задача е да накараме Павел завинаги да замълчи. А тази хубавица ни се мотае из краката, забелязала е колата и макар номерът й да е фалшив, мутрите на нашите хора в нея са били съвсем истински. Затова не можем да я пренебрегнем като свидетел. Трябва да решим можем ли да я отстраним заедно с Павел или трябва да почакаме, докато двамата най-сетне се разделят. А ти вместо това ми пробутваш разни глупашки идеи как да сме я използвали. Не ни е нужно да я използваме, набий си го това в кокошия мозък. Трябва само да бастисаме Павел и край.
— Добре, Григорий Валентинович.
Времето до вечерята прекараха в апартамента, без да си разменят нито дума. Настя лежеше в гостната, взирайки се в тавана, а Павел се бе затворил в спалнята и се занимаваше с нещо, но точно с какво, не й бе известно. В седем часа тя се надигна от дивана и без да почука, влезе при
него.
Сауляк стоеше до прозореца и внимателно наблюдаваше улицата, макар вече да се бе спуснал мрак.
— Трябва да отиваме в ресторанта — хладно оповести тя. — Време е за вечеря.