— Прав си, синко — рече Виктор Алексеевич и в гласа му се промъкна неприкрита заплаха. — Колкото и прискърбно да е това, ти си прав. Уважаемият генерал Минаев ни използва като безплатна работна сила. Молбата на Коновалов е закон за мен, не можех да не я изпълня, но още тогава усещах, че това няма да свърши добре. Ето, че и не свърши. А сега, разбирайки, че в нещо ставаме опасни за Минаев, той иска да ни извие ръцете. На първо място моите, като ваш началник, който ви е дал незаконна заповед. А в кюпа заедно с мен сте и вие, като изпълнители на незаконната заповед. Умен излязох все пак, че не въвлякох в това и Настя, че инак и тя като нищо щеше изгърми. Но, деца мои, не за това трябва да мислим, а за друго.
Той замълча и бавно започна да се разхожда по тесния и дълъг кабинет. Юра и Николай си седяха тихо, защото добре им беше известно, че не бива да пречат на началника си, когато той размишлява.
— Правилно го каза Юра, при нужда предават своите без никакво съжаление и угризения. Не просто за майтап и развлечение, а именно в случай на нужда. И трябва да се помисли каква именно нужда е сполетяла генерал Минаев. Сигурно не е ремонт на колата или теч от тавана на апартамента му. Защо му е нужен този коз във вид на нашите незаконни действия? За да ни задуши, деца мои, при това да ни задуши, без да гъкнем.
Да ни лиши от кислород. Той се е обърнал към своето ръководство с рапорт, че е открил наблюдение над себе си. Подире му ще изпратят съгледвачи от ФСБ и ще изяснят кой още върви по петите му. Тоест, синчета, ще ни пипнат като две и две — четири. След което ще ме извикат на мекия мъхест килим и ще започнат да ме изстискват. И в тази ситуация аз трябва да им кажа нещо, да им дам някакви обяснения. Тук ще имам два пътя. Или да им кажа истината, давайки си сметка, че след половин час всичките ми мъгляви подозрения и наличните факти ще станат известни на Минаев, или да им кажа неистината — с други думи — да излъжа. Тогава тази неистина трябва да се измисли, да се отшлифова и ние тримата ще я научим наизуст. Да няма нито най-малки разминавания.
— Ами, да, Виктор Алексеевич? — изведнъж се оживи Коля Селуянов. — Нека ни пипнат. Ние пък ще ги забаламосаме.
— А не се ли страхуваш, че ще те изхвърлят от службата? — присви очи Гордеев. — Да не говорим, че и на мен могат да ми теглят ритника по задника. Не ти ли е жал за болния и плешив старец?
— Трябва хитро да го измислим, да няма за какво да се хванат. Хайде да издигнем версията, че разработваме мъжа с тъмните очила, който по външни белези се свързва при нас с редица неразкрити престъпления. Значи ние въобще не разработваме Минаев, а нашия очилатко. Очилаткото влиза в контакт с неизвестен гражданин и ние се помъкваме след този гражданин като магаре след морков. И даже си нямаме хабер кой е той в действителност. Какво ще кажете?
— Фантазьор си ти, Николай — въздъхна Юра Коротков. — Кой ще ни повярва, че вече дни наред толкова тъпо си вървим след съответния гражданин, без да си направим труда да установим самоличността му. Ако пък сме я установи ли, то сме длъжни да докладваме, че това е генерал от ФСБ и веднага бихме получили заповед „да не сте посмели“. Правилникът не го позволява.
— Стоп! — вдигна ръка Гордеев. — Верни неща говорите, момчета. Ако разберат точно колко дни се мъкнете след Минаев, главите ви ще хвръкнат. Ами, ако не разберат? Хайде да помислим не може ли тук да си поиграем. Сигурни ли сте, че той ви е засякъл?
Коля и Юра неопределено вдигнаха рамене.
— Ами стараехме се... — смънка Селуянов.
— И няма с кого да ви заменя — замислено рече полковникът. — Не бива никого да въвличаме в тази афера, защото се движим по острието на бръснача. А този дългокос тип с очилата страшно ни е нужен. Негово дело са и Юрцев и смахнатият Базанов. Ако въобще е той, а не някой друг със същите външни белези. Как да го намерим...
След около час Юра и Николай излязоха от кабинета му и връщайки се в своята стая, веднага се заеха да приготвят чай и да слагат на масата сандвичите със сух хляб и много скъп, но вкусен салам, които си бяха купили предварително от бюфета.
— Жалко, че не можем да кажем на Настя — въздъхна Селуянов. — Тя непременно щеше да измисли нещо умно.
— А на мен Колобок популярно ми разясни, че не съм се държал колегиално — отвърна Коротков, лакомо отхапвайки от хляба със салам. — Отнасял съм се, вика, към нея като към машина за производство на идеи, а тя имала и нерви, а не само мозък. Той не иска да я плашим.