— Ужасно лакома сте — подсмихна се Павел.
— Вие какво, да не би пак да се отказвате от храна?
— Не съм гладен.
— Не ме будалкайте — уморено рече Настя. — Правите се на супермен, който може цяла седмица да издържи на глад и жажда, така ли? За Бога, само не и за сметка на работата, която трябва да свършим! Дайте ми възможност спокойно да ви докарам в Москва и можете да си гладувате после до второто пришествие.
— Като стана дума за общата ни работа, как възнамерявате да ме качите на самолета без паспорт?
— Ще се качите със служебната си бележка. Нали ви дадоха документ за освобождаването ви от затвора?
— Но да летя с тази служебна бележка, това е все едно да си окача на врата табелка: „Аз съм Сауляк“. Вие искате ли да ме доставите цял и невредим или аз нещо не разбирам?
— Не ви засяга какво искам! — сряза го Настя. — Ще летите с бележката. Омръзнаха ми вашите капризи, плащат ми, да ви измъкна оттук, а не да търпя чепатия ви характер. Между другото, за да ви спася кожата, аз се отказах от ролята, за която отдавна си мечтая. Но се убедих, че не си е струвало да правя такава жертва заради вас.
— Отказала сте се от роля? Актриса ли сте?
— Представяте ли си? Не само че съм престъпница, ами на всичко отгоре и актриса. Впрочем, станах актриса, преди да ме качат на нара.
— Пък аз си мислех, че сте частен детектив или нещо от този род.
— Виж ти. Излиза, че гладуването оказва благотворно влияние на умствената дейност. За още нещо мислите ли? Дявол да ви вземе, Павел Сауляк, аз пък мисля единствено как да хвърля пепел в очите на нашите преследвачи и да не им позволя да ви докопат. И съвсем не би било лошо, ако и вие мислите именно за това, а не за моята печална биография. Впрочем, имайте предвид, че по документи аз нося вашата фамилия.
— Защо? Защо е нужно да го правите?
— А вие поразсъждавайте малко. Щом сте толкова принципен и не искате да ядете, поне понапрегнете мозъка си. А сега излезте от спалнята, защото трябва да се преоблека.
Когато Павел затвори вратата след себе си, Настя изхлузи панталона и пуловера, а после извади от гардероба чорапогащи, минипола и памучна тениска с дълбоко изрязано деколте. Нагиздвайки се така, заприлича на евтина проститутка, но се налагаше да се примири с това. Извади козметичния си несесер и добави яркост на спокойния си дневен грим.
Сауляк нищо не й каза по повод на външния й вид и тя оцени по достойнство неговата сдържаност. Сама на себе си беше противна.
Герман Валерянович тутакси се оказа на тяхно разположение, още щом пристъпиха прага на ресторанта. Вечерно време тук публиката беше друга. Наред с гостите на хотела, слезли просто да вечерят, можеха да се видят и тъмни типове, и бизнесмени, и местни проститутки — пълен ресторантски комплект от средна величина. Салонът жужеше от приглушени гласове, но Настя знаеше, че в осем започваха работа музикантите и тогава нямаше спасение от грохота на уредбите им. Налагаше й се да издържи на това мъчение, както вече го бе изтърпяла две вечери.
Тя пое менюто от сервитьорката и без да го отвори, го подаде на Павел.
— Бъдете така любезен да направите поръчката.
— Но аз не познавам вкусовете ви — възпротиви се той, опитвайки се да й го върне.
— Аз пък не познавам вашите. Не спорете, моля ви. Струва ми се, че вече се договорихме за някои неща.
Келнерката бе застанала наблизо с тефтерче и химикалка в ръка и Настя злорадо си помисли, че в нейно присъствие Сауляк нямаше да посмее да се измъкне. Колкото тежък и чепат да бе характерът му, щом като бе бил агент на генерала от КГБ, то би трябвало да си дава ясна сметка за тази черта, до която би могъл да се любува на своята сложност и неординарност, и след която не би трябвало да го прави, защото би навредил на работата. Тази черта в случая бе присъствието на страничен човек, тоест на сервитьорката.
Павел направи поръчката, почти без да се замисля, затвори менюто и го подаде на момичето.
— Сега да не започнете да се цупите, ако съм сгафил нещо — промърмори, когато келнерката се отдалечи. — Ще ви се наложи да ядете, каквото ви донесат.
— Ще го изям — сви рамене Настя. — За разлика от вас, аз съм всеядна и непретенциозна. Просто учудващо е, че за две години в затвора сте запазил равнодушието си към храната. Я се огледайте за моя „Ромео“. Да не би вече да е пристигнал.
— Не е — веднага отвърна Сауляк.
„Хвана се — помисли си тя. — Поне за камуфлаж да бе огледал залата. Ясно е като бял ден, че си търсил с очи Коротков още от мига, в който влязохме в ресторанта.“
Този път Павел изяде всичко, каквото бе поръчано, но го правеше с такава физиономия, сякаш излежаваше каторга. Или наистина не изпитваше глад, или се преструваше, но защо му бе тази игричка, Настя така и не успяваше да разбере.