Настя послушно се надигна и се зае с морковите. Алексей беше прав — тя не можеше нищо да готви. Така и не бе запомнила с какво масло и на какъв огън се пържат картофите, за да придобият хрупкава коричка. Добре че Альоша беше купил микровълнова фурна. В нея поне нищо не загаряше, макар че вкусът на храната, разбира се, съвсем не беше същият. Ако съпругът й го нямаше и й се налагаше непременно да сготви нещо топло, винаги ползваше нея. Самият той предпочиташе котлона и при него всичко се получаваше великолепно. Бог го бе надарил с талант на кулинар.
Настя усърдно стържеше моркова, опитвайки се да се съсредоточи върху палача и неговите жертви, но нещо непрекъснато я отвличаше,
пречеше й като бръмченето на нахална муха. Дали някаква мисъл бе заблещукала в съзнанието й, дали някаква случайно подхвърлена думичка й напомняше за нещо...
Тя последователно възстанови в паметта си целия си разговор с Алексей. „Победа на доброто над злото. Отражение на типичното в типични обстоятелства. Реализъм. Пияниците чичо Вася и чичо Петя. Баналното убийство. Тайната, интригата, развръзката. Социалната значимост — да стържа моркови. Някъде тук. Какво интересно би могло да има в един морков, който трябва да почистиш и да го настържеш на едрото ренде? Но това е наистина някъде наблизо. Не ме гледай като заек боа, няма да получиш книжката, докато не я дочета. Като заек боа. Заекът знае, че боата ей сега ще го глътне целия, но нищо не може да стори. Боата го хипнотизира с поглед, предизвиквайки вцепенение. Ето го! Това е! Господи, Павел!“
В Самара той я бе погледнал и тя се бе почувствала точно така — както заекът се чувства пред погледа на боата. Ръцете и краката й бяха натежали, бяха станали непокорни и й се бе приискало да се подчини напълно на волята му, да направи това, което той й казва, и всичко щеше да бъде прекрасно.
Настя захвърли моркова и, трескаво бършейки ръцете си в престилката, се втурна в стаята. Както винаги в подобни случаи, необходимия лист беше неоткриваем, макар добре да си спомняше, че го бе сложила в синята папка. „Или може би в зелената? Да върви по дяволите, мога да погледна и в таблицата. Да, първото престъпление е извършено на четвърти февруари, в Уралск. Около единадесет часа вечерта. В бар „Каравела“. В сервизното помещение. Как се наричаше този бар, в който с Павел отидохме, след като излязохме от оная задушна кръчма? Защо не погледнах как се казва?! Откъде бих могла да предвидя. Спокойно, Настя, не се ядосвай. Ти не си погледнала, но там беше още и Коротков. Той сигурно не е такъв зяпльо като теб. Той те следваше с частно такси и напълно е възможно да е разговарял с шофьора. В този разговор, ако той е бил най-обикновен, непременно би станало дума как се казва барът или поне улицата, по която Юра е проследявал своята невярна възлюбена.“
— Какво става? — прозвуча гласът на Алексей от кухнята. — Да не си решила да стачкуваш?
— Альоша, прости ми, скъпи — извика Настя. — Случи ми се поредният пожар. Само пет минутки!
Алексей също извика нещо в отговор, но тя не го разбра, защото вече избираше домашния номер на Коротков. Юра го нямаше вкъщи и жена му, Ляля, малко сърдито й обясни, че той още не се бил върнал от работа. Но и в кабинета му на „Петровка“ никой не отговаряше.
Настя вяло остави слушалката и се запъти към кухнята. Зеленчуците вече се задушаваха в тенджерата, издавайки упоителен аромат, а Альоша отново се бе задълбочил в книгата, написана от жената на Владислав Стасов. Тя седна срещу него, протегна крака и си запали цигара.
Павел се чувстваше зле и отиде в тоалетната. Нямаше го доста дълго. А преди това той търсеше някого. Беше ми направило впечатление. Първо търсеше в кръчмата, а след това в другия бар. И дори ми се стори, че е намерил този, когото търсеше. Защо не обърнах по-голямо внимание на този факт? Защото веднага забравих за него. Защото в този момент най-важното бе да го измъкна изпод носа на Чинцовите хора. Ние се оказахме случайно в Уралск и Павел едва ли е имал някакви лоши замисли. Откъде биха могли да му хрумнат, при положение, че трябваше да летим за Екатеринбург? Излиза, че той е намерил този, когото е търсел, и е тръгнал да го убива, аз — майорът от милицията, старши оперативният работник от криминалното следствие — съм си седяла на двадесетина метра от местопрестъплението и съм прикривала убиеца! Та нали, ако не го прикривах, ако не бях се настанила на масата на Чинцовите хора, целейки да ги забаламосам с пиянски дрънканици, Серьожа и Николай непременно биха тръгнали след Павел. И нямаше да има никакво убийство. По дяволите! Как можах да го допусна?!...