„Не, не може да бъде. Това са глупости. Сигурно греша, това въобще не беше барът с романтичното име „Каравела“. Ние с Павел бяхме в съвсем друг бар, на друга улица. И Сауляк не е убивал никого. На него действително му беше лошо. Това бе съвсем очевидно. Той и в хотела, преди да излезем в града, беше болезнено блед и постоянно се потеше. Павел не е убивал. Просто е съвпадение по време.“
Изведнъж гърлото й се сви в спазъм, Настя се задави от дима на цигарата и се закашля.
„След това, през нощта, Павел ме помоли да поседя до него. Кълнеше се, че никога няма да ме нарани. Откъде се бе взела тази неочаквана сантименталност? Нима е осъзнал, че ме е направил съучастница в убийството, и ми е поискал извинение за това? А в самолета, когато вече се готвехме за кацане, държеше ръката ми и масажираше някаква точка на нея, свързана с вестибуларния апарат. И аз си седях, хванала се за ръката на убиеца, и дори се отпуснах и задремах... Съвсем наскоро пък му позволих да нощува в жилището ми. Нощ насаме с убиец! Е, Каменская, добре го даваш!.
Спри се Анастасия — заповяда си тя. — Това са само твои подозрения. Още не е известно дали барът е бил същият. А ако е бил същият, може би вие вече сте били излезли, когато е било извършено убийството. Ти дори не си погледна часовника. Дори барът да е бил и същият и времето да съвпада, то все едно не е задължително Павел да е убиецът. Не нагнетявай нещата. Помисли си пак, помисли си както следва, провери всичко до най-малките детайли.“
Настя с всички сили се опитваше да се самоубеждава. И колкото по-старателно се самоубеждаваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че палачът е Павел Сауляк.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Антон Андреевич Минаев свали костюма си, преоблече се в спортен панталон и пуловер и тъкмо се готвеше да се заеме с вечерята, когато се звънна на входа.
— Седи си, аз ще отворя — каза жена му и тръгна към вратата.
След малко от антрето се дочуха гласове. Единият от тях беше на съпругата му, другият бе също женски, но непознат. „Сигурно някоя съседка е дошла да поиска назаем сол или кибрит“ — помисли си и започна да си сипва борш.
Жена му се появи на прага и прекъсна приятното му занимание.
— Антон, излез за малко, ако обичаш.
Минаев недоволно се намръщи, остави чинията на масата и я последва.
Дамата, която видя, веднага му се хареса. Млада, около тридесетгодишна, с панталон и дълго кожено яке. Лицето й беше мило и изражението му бе някак притеснено.
— Здравейте — смутено рече тя. — Живея наблизо, в съседната сграда. Имам една такава молба... По-скоро, предложение. Не знам дори с какво да започна...
— Давайте по-смело — окуражи я Минаев. — Ние не хапем. Какво ви се е случило?
— Слава Богу, засега нищо.
Непознатата се усмихна и стана още по-миловидна.
— Работата е там, че имам шестгодишна дъщеря, която тази година тръгна на училище. Разбирате ли, тя сега си има приятелки, съученички и постоянно си играе с тях в нашата градинка. А моите прозорци са от другата страна и не мога да виждам градинката. Постоянно съм нервна и се безпокоя. Нали разбирате, дъщеричката ми е съвсем малка. За да отиде на училище, трябва да пресича улицата. А ако се тръгне от вашия блок, не се налага да я пресича.
— Разбрах — прекъсна я Минаев. — Вие искате да направим размяна.
— Много ми се иска — кимна дамата. — Затова обикалям по всички апартаменти, да питам. Може пък някой да се съгласи. Разбира се, нямам голям избор, нали знаете.
Антон Андреевич я разбираше какво има предвид. Двете сгради бяха съвършено еднакви, но бяха проектирани така, че нямаше на всеки етаж два еднакви апартамента. Различаваха се по квадратура, по разположение на стаите, по размери на кухните и прочие параметри. Ако някой решеше да прави размяна без доплащане и без да ощети себе си, то трябваше да се обърне към собствениците на жилище като своето. Сградата, в която живееше Минаев, беше на девет етажа и като се изключеха първият и последният етаж, които бяха по-евтини, то пригодни за размяна оставаха седем апартамента.
Наистина тази очарователна мамичка нямаше особено големи шансове.
— И колко жилища вече обходихте? — попита я Антон Андреевич.
— Всичките — призна си унило тя. — Вие сте последни. Идвах през деня, но у вас нямаше никой.
— Трябва да си помислим — рече Минаев. — Разбирам проблема ви, но всичко това е толкова неочаквано...
— И трябва да огледаме вашия апартамент — вметна съпругата му.
— Той е точно като този. Не бих ви направила това предложение, ако беше по-малък. Наистина, аз му направих европейски ремонт.