— Значи искате да кажете, че ако се съгласим на размяна, трябва да ви доплатим?
— Ами.
Този път гостенката се усмихна смутено и несигурно.
— Би било желателно. Имах големи разходи покрай ремонта и апартаментът сега струва значително повече от вашия. Но ако не желаете да доплатите, то може би. Разбирате ли, детето ми е по-скъпо.
— Извинете, вие омъжена ли сте? — поинтересува се Минаев.
— Не. Живеем сами с дъщеря ми. Това има ли някакво значение?
— Абсолютно никакво. Просто си помислих, че ако имате съпруг, бихме могли да проведем деловите разговори с него и да не ви ангажираме с меркантилни проблеми. Но щом като нямате съпруг.
— Нямам съпруг — твърдо заяви дамата. — И така, бих ли могла да се надявам, че поне ще си помислите?
— Разбира се — отвърна бързо Антон Андреевич. — Ето какво ще направим: вие ни оставяте координатите си, а ние ще се отбием да огледаме жилището ви. И тогава ще разговаряме по-конкретно.
— Добре — просия тя. — Номер шест, четвърти етаж, двадесет и девети апартамент. Казвам се Ира. А кога ще дойдете? Кога да ви очаквам?
— Ами още тази вечер — обеща Минаев. — Но ако не възразявате, първо ще вечерям.
— Чудесно. Ще ви очаквам. Благодаря ви.
— Не бързайте да ни благодарите — рече съпругата му. — Ние не сме се договаряли за нищо и нищо не сме ви обещавали. Само ще погледнем, а после ще решаваме.
— Все пак ви благодаря — отново се усмихна очарователната съседка. — Другите не пожелаха дори и само да си помислят. На никого не му се иска изведнъж да започне да се мести, това е разбираемо. Да пренасяш мебели, да си опаковаш вещите, да се занимаваш с транспорт — истинска досада.
— Тя е права — каза съпругата на Минаев, когато съседката Ира си отиде и те се върнаха в кухнята. — Да събираш вещи, да мъкнеш мебели, след това да разопаковаш и на всяко нещо да му търсиш място — на кого е нужно просто така? Излишни неприятности. Ако апартаментът й поне беше по-голям.
— Може да не е по-голям, но пък му е направен евроремонт — отвърна Антон Андреевич, поглъщайки с апетит леко поизстиналия, но все пак много вкусен борш. — Имаш ли някаква представа какво струва такова нещо?
— Не. И колко струва?
— Много, Ната, много. И уверявам те, че в сравнение с ремонта едно преместване не струва нищо. Преместването си е само два-три дена мъки, още повече, че не е в друг град, а само в съседната сграда. А за ремонта отива най-малко месец, ако не и повече. Тази Ира не ми се вижда много умно момиче. Можем да се попазарим с нея и да й доплатим по-малко, отколкото в действителност струва ремонтът. Ната, това може да се окаже изгодна сделка. Хайде да отидем и да разгледаме какво представлява апартаментът й. Освен това, не забравяй, че цените се качват. Можем да поискаме сметката й за ремонта и да стъпим на тази база. Ако сами се заемем с ремонт, то сега ще ни се наложи да се охарчим далеч повече. Какво още си приготвила за вечеря?
— Кюфтенца със задушено зеле.
— Слагай ги. Впрочем, кюфтенцата ще ги изям после. Обличай се, ще отидем да разгледаме апартамента.
— Нямаш търпение, а? — разбиращо се усмихна Ната.
— Естествено. Ако се окаже, че размяната ни е изгодна, трябва да побързаме, докато не се е договорила с някой друг.
Съпрузите Минаеви бързо се облякоха и се отправиха в съседната
сграда на оглед.
Апартаментът наистина беше разкошно обзаведен. Италиански санитарен фаянс, красиви плочки, окачени тавани, скъп мокет на пода, огромни огледала в антрето и банята. Не апартамент, а мечта.
Минаев с ревниво око огледа двете стаи — не, не се забелязваха следи от мъжко присъствие. Очевидно прелестната Ирочка бе казала истината — тя действително беше самотна жена. Това бе добре. Защото, ако беше излъгала и имаше съпруг или постоянен любовник, то фактът, че сама водеше преговорите за размяна на жилището, би могъл да означава, че целта й е да предизвика съжаление и съчувствие към своята привидна самотност. С други думи, можеше да се направи изводът, че Ира съвсем не е толкова простодушна, и че трябва да се внимава много с нея. За щастие, не бе така. Беше си съвсем истинска самотна майка, макар никак да не изглеждаше бедна, съдейки по ремонта, който бе извършила.
Тя ги развеждаше из апартамента, показваше им всяко ъгълче, отваряше им вратичките на вградените шкафове, демонстрираше им как след ремонта всичко бе станало по-удобно и рационално. Минаев не пропусна да забележи, че отвътре шкафовете са направени не като неговите, а много по-добре: секциите с хоризонталните полички тук се бяха превърнали в нещо като подвижни чекмеджета. По такъв начин, ако отвориш шкафа в присъствието на странични хора, то пред погледа им изниква не някаква смесица от разхвърляно в безпорядък спално и долно бельо, а красиви чекмедженца с причудливи дръжчици. В тях бе удобно да съхраняваш вещите си, без да се объркваш къде какво си сложил.